16-17.02.2024

Река Кришна тече спокойна, изпълнена с живот, блестяща, животворна. Това е третата по големина река в Индия. Минава през щатовете Maharashtra, Karnataka, Telangana и Andhra Pradesh. Ние сме Telangana. Така поне си мисля. От дистанцията на времето се опитвам да подредя в съзнанието си този отрязък от пътуването. Той едновременно е странен- защото някак си за първи път се докосваме до неща, с които никога не сме се сблъсквали. Които някак си по-късно започнахме да разбираме. Макар че в мен продължава да стои някакво объркване и смущение. Сякаш не съм била способна да видя всичко, което е пред очите ми. Едно стъписване. То е различно от подозрителността и страховете ми от предишните дни. То е шок от различния свят. Възторг от директния досег с неща, за които само съм чела. Респект към автентичността на света, в който някак си се бяхме събудили. Но да карам подред.

Някъде в поречието на река Кришна

14.02.2024 – 15.02.2024

Веднъж решили, че пътуваме към Сомасила, в поречието на река Кришна, всички се успокояваме. Аз снимам глупости по пътя, които после изтривам почти напълно. Радвам се на храмовете на Ганеша и на Хануман, на жизнерадостните песни на Тал за а Кришна и за Маймунския бог. Ник превежда текста на едната песен и си говори с шофьора. И макар настроението да е ведро, в мен тлее подозрителност. И страх.

Давам си сметка, че този страх ме съпътства от известно време, Сякаш се появи при срещата ми със слона. Това същество, вързано с верига и дресирано да се подчинява, ме изплаши с големината си, с движенията си, макар плавни, изплаши ме факта, че мога да се кача на него, макар и с помощта на пазачите му. Този страх ме изненада. Сковаността на тялото ми, разбира се, но повече страха. И си остана, дълго след като се разделихме със слона и неговите пазачи. Прие формата на подозрителност, която не утихна дълго време, а после, когато пристигнахме в Сомасила се превърна в срам, защото без причина бях подозирала хората. Дори не знам в какво бях ги подозирала. Нещо в мен остана нащрек през цялото време. През цялото пътуване.

Дворец и градини, слонове, обяд сервиран върху палмови листа, рикшавари.

Не можем да си купим билети за следващата отсечка на пътуването, но срещаме Кумар, човекът, който решава всички пролеми.

13.02.2024 – 14.02.2024 г.

Майсур или Mysore е град, известен с дворецът си. Казват, един от най-великолепните в Индия.

За мен това място беше като изкачване на стръмен склон, без идея какво има нататък.

12.02.2024

Сутринта точно в 3.30 телефонът ми иззвъня. Лиджу вече чакаше долу. Бях чела много за индийската „точност“ и навикът да закъсняват, дори някъде бях срещнала анекдотичното твърдение, че ако закъснееш по-малко от 30 минути, се приемало за неуважение… За това не бях твърде точна. Но… ето че не било така.

Не бях спала тази нощ. Вълнувах се. Предстоеше най-неизвестната част от пътуването. Тази, в която трябваше да изминем тези повече от 2000 км., а нямахме представа как. Нямахме представа дори къде ще спим тази нощ. Тя обаче беше все още далеч, абстрактна, на фона на полюшващите се тъмни палми и енергичния ни водач, на фона на куфарите и торбите с шишенца аюрведични лечебни масла и сиропи (макар че думата „сиропи“ е пресилена за горчивата течност, разпределена в по десетина шишета за всеки от нас, които ние съвсем съвестно си бяхме прибрали и подредили, заедно с предписанията на лечителя). Ранното потегляне се налагаше, за да успеем навреме за резервата за тигри. На тръгване това също изглеждаше абстрактно и необяснимо, но се доверихме на местните, които настояваха, че така трябва.