Някъде в поречието на река Кришна
14.02.2024 – 15.02.2024
Веднъж решили, че пътуваме към Сомасила, в поречието на река Кришна, всички се успокояваме. Аз снимам глупости по пътя, които после изтривам почти напълно. Радвам се на храмовете на Ганеша и на Хануман, на жизнерадостните песни на Тал за а Кришна и за Маймунския бог. Ник превежда текста на едната песен и си говори с шофьора. И макар настроението да е ведро, в мен тлее подозрителност. И страх.
Давам си сметка, че този страх ме съпътства от известно време, Сякаш се появи при срещата ми със слона. Това същество, вързано с верига и дресирано да се подчинява, ме изплаши с големината си, с движенията си, макар плавни, изплаши ме факта, че мога да се кача на него, макар и с помощта на пазачите му. Този страх ме изненада. Сковаността на тялото ми, разбира се, но повече страха. И си остана, дълго след като се разделихме със слона и неговите пазачи. Прие формата на подозрителност, която не утихна дълго време, а после, когато пристигнахме в Сомасила се превърна в срам, защото без причина бях подозирала хората. Дори не знам в какво бях ги подозирала. Нещо в мен остана нащрек през цялото време. През цялото пътуване.
Това състояние е странно. Една част от мен превърта нещата, които са се случили. Начинът, по който се запознахме с Кумар, хората, които дойдоха да ни вземат… Друга част от мен дреме на задната седалка и се чувства напълно добре в хаоса на индийските пътища и нехае за каквито и да е теоретични опасности. А обстоятелствата стават все по странни. Пътуването е дълго, смрачава се. Спираме за да похапнем. Прехласвам се по залеза, говоря си с млада двойка. Те ми показват от къде ще имам по-хубава гледка към залеза и правя опити да снимам, но нищо не се получава. Нищо. Снимането не е най-важното сега. Ник и Тал влизат в някакъв корейски супермаркет, първия и може би последния, на който се натъкваме. Аз се мотая на паркинга, нямам доверие на шофьора. Ник и Тал се връщат със сладолед за всички и торби с покупки. Продължаваме, но скоро спокойствието на пътуването ни изчезва напълно. Преминаваме в съседния щат. Шофьорът ни става нервен. Обяснява, че трябва да се плати такса. Добре, съгласяваме се ние, хайде да я платим. Знаем вече, че това е така, както и не ни е чужда нервността на шофьорите в момент като този. Но не можем да платим. Оказваме се в капан. Вече сме прекосили границата . Онлайн системите не работят, а пункта за плащане в брой – също. Имало бележка, че хората, които са на смяна са някъде в града. А пък ние сме вече в нарушение. Глобата е сериозна. По-голяма от плащането, което в крайна сметка ще получи шофьорът ни.
И така влизаме в един истеричен, както ми се струва, град, минаваме покрай някакво шествие, вмъкваме се в някакъв пазар. Вече е тъмно. Гледам от колата с широко отворени очи. Този пъстър, гъмжащ от звуци, миризми, светлини, звуци на клаксони, бръмчене на мотори, говор, музика, цветове…преминаващи като сенки крави, сюреалистични на фона на тази суматоха, спокойни и плавни. Спираме, шофьорът изчезва някъде в хаоса, а после се връща, мълчалив и мрачен, продължаваме, но за кратко. Малко след това той обявява, че прекратява пътуването. Обяснява, че сега ще ни намери друга кола, с местен шофьор, който не трябва да плаща такса. Във въображението си виждам как оставаме в този прашен град, толкова прашен, че и сега като се сетя започвам да кашлям, а очите ми се насълзяват. Как стоим с огромните си куфари на средата на цялата тази хаотична и хипнотична бъркотия и не знаем какво да правим.
Нищо такова не се случва.
Спираме, около нас се събират група мъже, обясняват си нещо, ръкомахат, спорят. Шофьорът надниква в колата: налага се малко да почакаме.
Докато чакаме, Ник и Тал намират банкомат, за да изтеглят пари, а аз чакам в колата. После Ник ме сменя и с Тал отиваме пак на там, мой ред е. А той, банкоматът – от другата страна на шосето. Да се пресече индийско шосе е приключение само по себе си. Трябва да изчакаш един момент, в който от никъде не се задава нищо и да притичаш. И после пак, следващата половина. Справяме се. Две момичета ни спират. Обичайните въпроси- от къде сме, къде се намира България. Да си направим селфи заедно. Дадено, вече сме свикнали толкова много с това. Едно от момичетата обяснява на Тал, че много харесва стила и и по-специално чантичката на кръста и. Шегувам се, че е моден гуру…Разделяме се с момичетата и тъкмо се засилваме да пресичаме шосето отново, когато пред нас спира кола, а от нея се подава един засмян Ник. Какво се е случило? Ами момчето, новият ни шофьор, е дошъл, претоварили са набързо с групата мъже и ето ни, продължаваме. С Тал се качваме и аз моментално заспивам. Събуждам се, когато спираме за кафе. Покрай кафето си вземаме и някаква храна. Моята така си стои, неотворена. Тал обаче е много гладна и докато пътуваме си хапва лютата … не знам какво си взе, но от очите и текат сълзи.
На картата изглежда, че Сомасила е близо, но в Индия разстоянията са относителни. Оказва се, че пътят е много лош и почти изчезва на моменти. Движим се много бавно. Минаваме през някакви храсталаци, полунощ отдавна мина и ние вече малко се притесняваме къде сме и дали информацията, която имаме е правилна. Будни и мълчаливи сме. Някъде в ума ми се развихрят отново параноични сценарии. Знам, че са възможни, защото съм чела достатъчно много истории. Страхът ми обаче не поражда дори порив за действие. Наблюдавам го малко отстрани. Усещам се като част от движението, от тъмнината, от странното ухание на река, зеленина и може би крави, което се усеща през отворения прозорец.
Най-накрая пристигаме. Минаваме през пусти и тъмни улици. Виждаме табела, която сочи към мястото, което търсим. Врата е отворена и стръмен път води към двор и бунгала, потънали в мрак. Сънен млад мъж ни посреща и ни дава ключове, след което изчезва. Сваляме багажа, разплащаме се с младия шофьор и той също изчезва. Оставаме сами в тъмното. Знаем, че някъде наблизо е реката. Нищо повече. Ник и Тал се прибират в своето бунгало, а аз – в моето.
Още едно добро попадение.
Леглото е грамадно, банята- прилична. Има дори балкон, а на балкона – собствено малко басейнче. Празно. Чуват се птици и щурци. От време на време- и куче. И над тези звуци– пълна тишина. Изглежда като място на края на света, забравено, изоставено.
Останала сама, отварям дневника си. Може би за първи път, откакто сме тръгнали имам това спокойствие – да остана насаме с дневника си. Не че предните дни нямах време. Но нямах тази енергия, да се вгледам в себе си и да уловя мислите си. А те бяха малко странни.
Може би човек трябва да направи едно дълго пътешествие – мисля си в онзи момент аз- за да разбере, че не е пътешественик. От къде такива мисли? Ами от там, че истинските пътешественици сигурно не се страхуват като мен.
Може би човек трябва да напише една книга, за да разбере, че не е писател. – улавям още разпилени мисли. От къде пък това?
Разбира се, човек не е нито едно от определенията, които дава за себе си. Или които другите дават за него. Човек не е нито една от своите роли, но се налага да излезе от ежедневието, за да излезе и от ролите, с които е свикнал… Ето от къде се вземат тези мисли, от усещането за това да остана без никоя от ролите, с които съм свикнала. Тук не съм нито адвокат, нито майка, нито сестра, още по-малко пък съм някоя, която претендира да помага на някого. Мисля си такива неща смаяна от факта, че не направих нищо за тази отсечка от пътуването ни. Чувствам срам заради параноичните си страхове и липсата на кураж да кажа на Лиса, че сме намерили друг вариант за пътуване. Срам, заради избухването ми вчера, когато почти се разплаках. „Хора, не мога повече, ще ви изоставя”…” – бях казала на Ник и Тал. „О, ще идеш в планината без нас… ще отидеш в гората..” – смее се Тал и ми разтрива гърба тогава. Сега всичко това е минало и единственото, което все още е останало е този срам, заместил страха.
И докато пиша това, вече в 4:47, внезапно отвън се разнася музика. Типична песен за Кришна (предполагам). Излизам на верандата. Музиката извира сякаш някъде от средата на двора, но няма никой. Постепенно и други песни почват да звучат от всякакви посоки. За момент се получава една какафония от звуци, която постепенно се изчиства в една конкретна песен, която звучи и звучи…приключва, а след нея идват барабаните. И нова песен. Още по-динамична. Спомням си, че пътуването не беше само страх и подозрителност. Спомням си за всички моменти на внезапно, непровокирано от нищо щастие, които ме връхлитаха – просто вятърът, който чувствах в лицето си, раздвижването, светлината на залеза, краткия разговор с двойката на онзи паркинг… Или нищо конкретно, просто експлозия от щастие, посред подозрителността и страха. Даже си мисля, че думата „страх” е неправилна, за да опише плетеницата от параноя и подозрителност, спомени за разкази и преупреждения… Или просто сблъсъка с непознатото, опитите на съзнанието ми да разчете значението на едно или друго поведение на хората, значението на едно или друго събитие.
И докато слушам динамичната музика (сега разпознавам името на Рама) навън и си потраквам по клавишите в такт с нея, в душата ми се надига една лекота. И разбиране на себе си. Да съм толкова откъсната от работата си, от ежедневието си…дава толкова различна перспектива. Виждам някои неща по нов начин. Или може би за първи път ги виждам. Онова, което стои зад вечната ми заетост. Която сега по необходимост я няма…Особено днес, вече вчера … когато се оставих напълно на движението… И усетих една вътрешна мекота…пасивност, плавност, в които няма нищо лошо…макар че веднага усещам и възраженията си…Без работата си съм никоя. Нищо. Без това да съм полезна, от мен остава .. какво остава? Знам, теоретично, че ценността на човека е в това, че е човек, с уникални качества… Че човекът, личността са важни, а не постиженията…обаче това ми звучи кухо и празно. Оставена без постиженията си, колкото и условно да е това, без заетостта си, без това да правя нещо за някого… оставам напълно уязвима и малка, нищожна, ненужна. Не съм нито добра, нито успешна, нито постигнала нещо. Тук съм една възрастна жена, която някак си се свързва със света. Една защита я няма. Общувам със света не през това, което правя, а през това, което съм. И първото нещо, което правя е, в крайна сметка, въпреки този вътрешен глас, който мърмори параноично, е да се доверя на едни непознати хора, които шофират в този шантав трафик, с ловкост и размах и … да спя. Да се оставя на движението. И на покоя. На парадоксалната им цялост.
А после да се отзова тук, на края на света, в тъмнината до река Кришна. И преди изгрева от недрата на земята да заизвира тази мощна, жизнерадостна музика, за да ми припомни, че пътуването е всъщност ритъм и песен, то е песента на душата ми, която се преплита в този момент с мрака, с усещането за река и неизвестност, с доверието в приключението, в самият път, който понякога не знаем къде води, но именно в това е чара му.
Барабаните отекват в мен, навън постепенно просветлява, а музиката утихва.
Вече няколко пъти съм излизала навън, нетърпеливо очаквайки изгрева, за да видя къде сме. Но точно когато най-после слънцето се прокрадва от изток, аз си лягам уж съвсем за малко. И заспивам.