Дворец и градини, слонове, обяд сервиран върху палмови листа, рикшавари.

Не можем да си купим билети за следващата отсечка на пътуването, но срещаме Кумар, човекът, който решава всички пролеми.

13.02.2024 – 14.02.2024 г.

Майсур или Mysore е град, известен с дворецът си. Казват, един от най-великолепните в Индия.

За мен това място беше като изкачване на стръмен склон, без идея какво има нататък.

Тал беше много развълнувана, че ще го видим, но аз кой знае защо, не се чувствах привлечена от идеята дори да го доближа. Някой ни каза, че вечерта щяло да има светлинно шоу. Казаха ни го още щом пристигнахме, така че предния ден, струва ми се, Ник и Тал направиха някакъв опит да стигнат до там. Не бяха успели, а аз не бях опитала. Вечерта ми беше зле и капките, хомеопатичните лекарства, билките не ми помагаха особено. Нито пък традиционните лекарства. Явно болестта беше достигнала някакъв пик, в който енергията ми се беше изгубила. Може би не беше само болестта. Умората. Цунамито от впечатления и нови преживявания, които следваха едно след друго. Тревогите за предстоящия път. Всичко, взето заедно.

Но сутринта дойде с традиционния чай, и нова доза енергия. Тялото ми изглежда през нощта се беше погрижило да изключи излишните системи, за да не хабят ценния ресурс. Бях без никакъв глас. Напълно неспособна да говоря. Дори да шептя. Но…за сметка на това можех да се движа, да кимам с глава, да се усмихвам.

И така, в този ден имахме две задачи: да разберем как да продължим пътуването си и все пак да видим замъка. Или в обратен ред. По-скоро в обратен ред, след съвещание с Ашок.

И ето ме, в този ден – приемам предложенията на останалата част от групата, мълчаливо. Ще ходим ли до двореца? Кимвам. Пеша или да си извикаме тук-тук? Вдигам рамене. Нямам мнение. Не знам колко е далече. В крайна сметка Ашок обяснява, че е мноого далече, обажда се на някой и моторизираната рикша пристига. Товарим се и хайде в двореца! Там е пълно с хора. Купуваме билети, минаваме през секюрити чек-а, мръщят ми се на раницата и техниката в нея и ме отделят от групата. Не можело да снимам с дълъг обектив. Внимателно проверяват какво нося и ми сочат най-късия. Не се подвеждат, че 50 сантимертовия е по-малък. Сочат ми 17-35 и не ме пускат, докато не сменям. А пък аз, нали съм безгласна тоя ден, дори не мога да споря. Така да е. Ще снимам с каквото може. И без това нямам много ентусиазъм. Привличат ме, както често се случва, не кулите на замъка, а дърветата. Ник решава да пробва обиколка с тук-тук, а ние с Тал тръгваме пеша през огромния двор на замъка. Горещо е. Даже е много горещо. Чувствам, че кожата ми изгаря, а дрехите ми хич не са подходящи. Но това е положението.

Приближаваме двореца. Кули. Стени. Забелязваме огромна опашка, която се вие около тях. Трябва да отидем някъде другаде, да си купим допълнителен билет и тогава ще можем да влезем (не че не пробваме преки пътища, но вежливо ни спират и ни показват опашката). Гледам безпомощно Тал. Тя толкова много искаше да види този дворец! За мое облекчение тя също не харесва такива големи опашки и също не е ентусиазирана да влизаме вътре. Ура. Продължаваме да обикаляме отвън. И така постепенно достигаме до градина. Тя е заградена със зелена метална ограда и ние надничаме, прехласваме се по цъфтящите дървета, храсти и пищни цветя. Защо е заключено? Чудим се и не намираме отговор. Катеря се по оградата, за да надникна от другата страна, за да се приближа до цъфтящите клони. Да усетя аромата. Прелитат птици, в далечината се виждат хора. С мъка се откъсваме от мястото – сенчесто и цветно, тихо и безлюдно. В противовес с тълпата някъде вече далеч зад гърбовете ни, около горещите стени на замъка.

Но продължаваме. След около час или малко повече трябва да намерим Ник.  Вървим около зелената ограда около градината и виждаме група жени и деца насядали на тротоара. Виждат ми се колоритни и се опитвам да снимам. Но не става. Далече съм, а обективът ми е твърде къс. Тал предлага да го сменя. Няма полиция наоколо все пак. Замислям се, но се отказвам. Приближаваме жените. Те видимо се вълнуват от нашето присъствие. Накрая не се стърпяват и започват нещо да ни говорят. Не знаем какво, но става ясно, че искат да ги снимам. Няма проблеми, казвам им. Но непринуденият момент е отминал.

Малко по-нататък срещаме жена облечена в розово сари. Тя изглежда хем възрастна, хем бременна. Не знам кое е вярно. Дали наистина е толкова възрастна? Или има някакво заболяване? Или все пак е бременна? Не разбираме. Тя ни говори нещо, обяснява, снимаме се с нея, тя също изглежда развълнувана. Не знам защо. Повежда ни през градината, в която сега свободно може да влезем, от тази страна входът е отворен. Снимаме от близо арките с рози, вървим по пътечките и неусетно стигаме до зелената ограда. Повече от любопитство, отколкото с намерение наистина да излезем и да се върнем на алеята, от която започна разходката ни, побутваме вратата. И тя е отворена. Стоим стъписани. Бяхме обикаляли в жегата през целия грамаден двор на двореца просто защото не бяхме се решили да побутнем вратата. Бяхме приели, че е заключена, без да пробваме. Това, разбира се, веднага провокира разговор за възможностите в живота, които имаме, но не пробваме, защото „знаем“, че са заключени.

И докато си вървим отново през горещите пространства на дворцовия площад, някъде в далечината ми се струва, че виждам слонове. Не сме сигурни, но идеята да видим слонове от близо е толкова примамлива, че веднага се засилваме нататък. И наистина! Под един навес, трима мъже и два слона посрещат туристи. Не знам как се случва, но оставаме насаме със слоновете и пазачите им. Слоновете си хапват зеленина, а пазачите ги подбутват да направят някой от номерата си. Побутват ни да застанем близо до тях, а те да изправят хоботите си над главите ни. Позволяват ни да ги погалим. Ние толкова много се радваме, че в един момент пазачите решават да ни качат на гърбовете им. Първа е Тал, а аз снимам. После идва моят ред. Не знам на кой давам фотоапарата си. Не знам къде хвърлям раницата. С помощта на пазачите се изкатервам на гърба на слона и пищя от страх и вълнение. (Честно, никога не съм си представяла, че чак ще пищя от такива емоции, като някоя… каква дума да употребя тук?  Не, няма да я сложа, че ще обидя някого, а пък тя, излагацията си беше лична).

Слонът има твърда и остра четина, като метална четка. Дружелюбен е и не се трогва от ужасеното ми пищене и говорене (и да, точно така, в този момент гласът ми се е върнал изцяло и няма помен от настинка или грип, нищо подобно, само емоцията от срещата с това великолепно същество). Не знам колко дълго оставам някъде там, както ми се струва между небето и земята, на гърба на слона. Пазачите му дават знак да седне на земята и той го прави. Помагат ми да сляза. И както всички сме весели и настроението е чудесно, решаваме спонтанно да дадем някакви пари на хората. Кой знае защо, се оказва, че бъркаме. Те се разгневяват, но не защото сме предложили пари, а защото сме предложили рупии, а не наши пари. Объркваме се, не знаем кое е правилно, настояваме да вземат това, което имаме, обясняваме, че не носим нито евра, нито долари, но не помага особено. И си тръгваме бързо.

Малко по-нататък срещаме младеж от западния свят, с фотоапарат. Заговаряме се. Неизбежно е. Той също е изненадан от правилото за късия обектив, ядосан е, че нищо интересно не се случва. Разказва ни, че пътува втори месец из Индия, за да снима Ех!

Говорим си какво има наблизо, за светлинното шоу и за триковете на индийците. „Всичките ги знам вече“- казва той, а ние си даваме сметка, че има още много да учим. Случката от преди малко ни го е доказала. После намираме Ник и си тръгваме. Качваме се на едно тук-тук и показваме на шофьора къде искаме да отидем – едно малко ресторантче, в парка до езерото. Имаме GPS,  пък и се надяваме, че гледайки картата човекът ни разбира… но не. Вместо да ни закара до езерото, където настойчиво сме сочили, той спира след две преки, показва нещо в далечината и обявява, че сме пристигнали. Струва ни се странно, но слизаме. Плащаме. Предполагаме, че има някакво пешеходно разстояние до там. Всъщност и това не е така.

Човекът ни е докарал до популярен туристически ресторант, който се намира в обратната посока. Предположил е, че това искаме, без изобщо да ни чуе. Докато се осъзнаем, него вече го няма, а от входа на ресторанта изхвръква усмихнат индиец, който почти ни дърпа да влезем. Аз, честно казано съм склонна. Но Ник и Тал са много по-опитни пътешественици и успяват да кажат едно достатъчно категорично „Не!“. Продължаваме още малко, минаваме покрай продавач на всякакви джунджурии, който се опитва да ни продаде фигури на слончета, нещо като маракас, изкуствена змия, кутийки и още стотина безполезни неща. Седи на тротоара в праха, между купчина  пясък и вика след нас, насърчен от опита ми да снимам. Разпознавам някои фрази, които ще чуваме още много често. Че никъде няма да намерим толкова добра стока. Че никъде няма да намерим по-добра цена. Че пропускаме шанса си. Ние упорито отминаваме. По-нататък забелязваме един съвсем друг тип ресторант. Не е толкова лъскаво. Мургави хора влизат вътре. Приличат на местни.

Ник и Тал ми обясняват, че най-добрата стратегия да намериш хубаво място за хапване е да следваш местните. Влизаме. Изглежда чисто и някак аскетично. Храната обаче никак не е аскетична. Поръчваме си комбинация от няколко ястия, които идват в малки купички, поставени върху палмово листо. Върху листото има също ориз, нахут и още някакви неща. Питките „роти“ идват в панерче отделно. Не знам какво да мисля за храната, поднесена така, за първи път ми е. Опитвам. И спирам да мисля. Толкова вкусно е!

И докато хапваме, предпазливо си напомняме един на друг, че утре трябва да продължим пътя си. Решаваме, че най-добрият начин да вземем решение е, да отидем на гарата. И да питаме. От ресторанта всичко изглежда много просто. Ще повървим. Ще стигнем до гарата. Ще си купим билети. И ще се разходим в парка който е там някъде, наблизо. Точно толкова просто е.

Да… За това излизаме навън и тръгваме в посока на гарата. Трафикът, прахоляка, купчините пясък и чакъл и разбира се жегата,  правят ходенето не особено приятно занимание. Няколко рикши бавно се движат след нас. Шофьорите им ни чакат да се предадем. Не, няма да го направим. Не и до следващата пресечка. Един от тях ни е изпреварил и стратегически е спял на разклон, на който трябва да попитаме за посоките. „Кажете къде отивате и ще ви закарам“- казва той на доста добър английски. Обясняваме. Както и че ще походим. Той поклаща глава. „Доста е далече за ходене в тази жега“. В крайна сметка се качваме. Човекът се казва Кумар. Пита ни за плановете ни. Обясняваме. Той се опитва да ни каже, че намирането на билет може да не е лесна работа. Когато стигаме до гарата, Кумар отказва да ни вземе пари. „Вървете“-казва ни той“ – „Като се върнете, ще ви закарам където искате. Щом искате до парка, ще ви закарам там, ще изчакам и ще ви закарам до в къщи.“ Опитваме се да спорим, но не ни се получава. Добре, казваме си. Сигурно няма да се бавим. Но не е така. Разпитваме човека на гишето за възможните начини да продължим пътуването си. Аз нямам глас все още, за това не се опитвам да се включа в разговора.

Ник бавно и търпеливо обяснява как и кога трябва да стигнем до Каджерал (не, не се сещат къде  това място), каква е посоката, колко време имаме да пътуваме. Тал отчаяно иска да стигнем до Хампи. Приемаме, че това може да е междинна дестинация и преговорите продължават. Човекът ни отговаря през един високоговорител и отговорите му кънтят в цялата чакалня. Може би, ако вземем влак за Бенгалор от там ще можем да продължим. Не, няма билети. Да, може да си купим. Но ще трябва да дойдем и да се опитаме да се качим в трета класа. Не, не може да си купим билет за няколко отсечки. И изобщо, преди да си купим каквото и да е, трябва да попълним едни дълги формуляри. В крайна сметка ги вземаме объркани. Седим и ги гледаме неразбиращо. Тал се разстройва. Аз се опитвам да отпратя Кумар, който стоически ни чака, подпрян на рикшата си. Не си тръгва. Привлечени от разговора ни се струпват още няколко рикшаври, с надеждата, че може би съм недоволен клиент и ще избера някой друг. Хватката на Кумар е желязна. Няма да ни остави на никой друг!

Накрая, изтощени и без билети се връщаме при Кумар. Не искаме разходка. Искаме да се приберем. Казваме адреса и потегляме. Наистина е далече. Минаваме покрай мол-а и покрай парка, който вчера бяхме забелязали и постепенно навлизаме в непозната част на града. Кумар твърди, че знае къде отиваме, но постепенно става ясно, че няма представа. Намираме се в много беден квартал. Уличките са толкова тесни, че има място само за една рикша. Деца играят на улицата, жени перат в легени, клекнали край пътя. Мъже се подпират на стените и нещо обсъждат. Маймунки притичват. Величествени крави прекосяват пътя ни, спокойни и сякаш не от този свят. Изкушена съм да снимам, но в същото време усещам, че сме едни непознати, случайно нахлули в живота на тези хора, твърде близо в ежедневните им дейности, неканени и нежелани. Тук е Индия на обикновените, бедни хора, не на туристите и на лъскавите ресторанти, създадени, за да ги привличат. Не е Индия на замъците и на храмовете. Лабиринтите на ежедневието са това. Загубваме се за малко в тях, Кумар говори нещо с мъжете, те му сочат как да се измъкне от плетеницата тесни улички. Измъкваме се, за да попаднем в друга непозната част на града.  Накрая се сещаме да се обадим на Ашок, той обяснява нещо на Кумар и съвсем скоро се оказваме пред къщата. Облекчено плащаме и си тръгваме. „Чакайте“ – спокойно и без бързане казва Кумар – „Вземете номера ми. Ще ви трябва. Мога да реша всякакъв проблем.“ „И ако не намерим билети ли?“-пита някой от нас – „Особено ако не намерите билети“ – отвръща ни той. И така, взели номера на човека, който решава всякакви проблеми, ние се прибираме в хладния апартамент. Ашок се завтича да донесе чай. Всеки от нас се залепя за мобилното си устройство – телефон или лаптоп и започваме да търсим опции. Това продължава до тъмно. Така и не разбираме до край системата на индийските железници. Изглежда, за да си купиш билет за по-висока класа, трябва да сториш това много преди пътуването. Сега е възможно да си купиш само „шанс“ за пътуване.  Докато се опитвам да схвана логиката, шансът да се качим на влак от Бангалор до Хампи намалява от 90 процента на 80. И пада. Обсъждаме автобуси. Казваме си, че може би е добре да си купим спални места в автобус, да спим в него, докато минаваме от едно място на друго. Е, да, ама така няма да видим къде сме! Както и да гледаме обаче, всяко пътуваме е над 12 часа. 12 часа в най-ниската класа с влак…на който не знаем дали ще се качим изобщо. Не. Или автобус? Не. Ашок идва много пъти този ден, опитва се да помогне, споделя приложения, които знае. Но за да ги ползваме, имаме нужда от индийски номер (и индийска банкова сметка, казва ни Ашок, но това ще го преодолеем, да стигнем до там).  Не стигаме, въпреки, че той ни позволява да ползваме телефонния му номер. Накрая, напълно изтощени, с Тал решаваме да отидем да купим куфар. Аз съм си купила нов в Дубай и в него има място за всичките ми шишенца. Но не е така за Ник и Тал. Отиваме в мол-а, който забелязахме някъде надолу по хълма. Мол като мол. Само че индийски. Малко по-пъстър може би. На входа има скенер за оръжие. Някой магазини вече не работят, късно е. Но мястото за куфари все още е отворено. Избираме, купуваме, а след това се качваме на последния етаж, за да купим вечеря. Решаваме да хапнем там, а на Ник да занесем. Вземаме си някаква индийска храна (разбира се). Интересно, не си спомням каква беше. Спомням си, че на другия край на масата се хранеше възрастен индиец, който ни гледаше смръщено. А после ни показа как е правилно да се яде, за да се смесят добре вкусовете.

После пак се губим с поредната рикша, питаме за пътя, оказваме се на някакво кръстовище заобиколени от тълпи мъже, които ръкомахат и обясняват. Ние седим в рикшата, стиснали големия куфар и нищо не разбираме, освен, че тази тълпа е затлачила цялото кръстовище и всеки, който се приближи, се включва в опитите да бъде намерен адреса, на който трябва да отидат тези две изгубени чужденки. Накрая се оказва, че се съвсем близо, тълпата тръгва пред нас, цяла процесия ни води. Ние искаме да слезем, ни рикшаваря се противопоставя, неговата задача е да ни достави до адреса и той го прави бавно и достолепно, следвайки тълпата мъже, които ни показват пътя. Накрая облекчено зърваме фасадата на къщата, плащаме на човека и на бегом се прибираме. Ник още не е намерил решение. Връщаме се към търсенето. Самолет? Твърде скъпо. Друг маршрут? Все така няма билети. Накрая, нямам представа как ми хрумва да проверя опциите за наем на кола със шофьор. Ами те не са по-скъпи! Особено за трима души. Пускам запитване в някакъв сайт. Споделям със спътниците ми. Напрежението ни се уталожва. Разбира се. Ще наемем кола. Ще почакаме отговор от сайта, на който съм изпратила запитване. Ако не стане, ще се обадим на Кумар. Или на сестрата на Лиджу. Изведнъж се оказва, че има толкова много опции!

Минава полунощ. На сутринта, в 11 трябва да освободим стаята. Лягаме си, някак уверени, че решението ще се появи. Някак, заедно с утрото. Или, може би с Кумар, човекът, който решава всякакви проблеми.

Само че сутринта не идва с магическо решение. Ник и Тал са спокойни, но аз не съм. Те приготвят багажа си, а аз съм затворила куфара си и нервнича. Нямаме отговор от сайта за наем на коли. Към 10 Тал се обажда на Кумар. Може ли да ни намери кола? За кога, за утре ли? Не, не за сега, за след час. Мълчание от другата страна. А за къде? Ами… в еди коя си посока, не знаем точно накъде. Отново мълчание. По-дълго. Добре, ще опита, казано след много продължителна пауза. Не ни се вярва. Пускам съобщение на Лиза, сестрата на Лиджу. Тя предлага да стигнем до Бенгалор, от където ще ни намери транспорт. Докато водя тези преговори, пропускам, че Тал води паралелни разговори. Така внезапно, няколко минути преди 11 се оказваме с два варианта. През Бенгалор и директно от тук, от този адрес… Седим и се чудим дали да отменим опцията, която Лиза ни даде. Не знаем доколко е сериозен Кумар и дали опцията, която ни дава ще проработи. Ашок смутено ни напомня, че трябва да напуснем в 11. После казва, че може да помоли собственика да останем още половин час, но сега трябва да се разделим. Трябвало да се върне в селото, защото брат ми е болен. Давам му 50-те лева, които намирам в  портмонето си, за колекцията му. Той засиява. Пита ме дали може да ми пише, след като се разделим. Разбира се, защо не? Казваме си “довиждане” и той хуква по стълбите. Не го виждаме повече, но в следващите дни си разменяме по няколко реда любезности.

Към 11.30 е появява друг младеж, който смутено ни напомня, че трябва да освободим апартамента. Да, да… ей сега… И точно когато си мислим, че Кумар все пак не е чудотворец, който решава всякакви проблеми, пред къщата спира кола. Нисък индиец ни маха. Това не е Кумар, това е някой друг, който някой е изпратил за нас. Явно вчерашния ни познат е успял да задейства индийската верига на познанства, за да намери някой, който познава другиго, който пък има братовчед, който има познат, който пък може да свърши тази работа. И това е вероятно много по-кратката версия, защото по пътя разбираме, че всъщност шофьорът ни работи за някого, на когото трябва да бъде платено, а той самият получава доста скромно заплащане, но не се оплаква, просто тка стоят нещата… Не сме много внимателни в обяснението. Аз лично не запомням добре човека. Седим с Тал на задната седалка и се опитваме да разберем къде да отседнем. Аз се отказвам скоро. Гложди ме съвестта, че тръгнахме, а не казахме нищо на Лиза. Тя звъни. Извинявам се, че нямам глас и давам на Тал да обясни ситуацията. Тя се извинява и малко по-късно продължава търсенето. Отказали сме се да отидем в Хампи и Тал никак не е щастлива.

Към 11.30 е появява друг младеж, който смутено ни напомня, че трябва да освободим апартамента. Да, да… ей сега… И точно когато си мислим, че Кумар все пак чудотворец, който решава всякакви проблеми, пред къщата спира кола. Нисък индиец ни маха. Това не е Кумар, това е някой друг, който някой е изпратил за нас. Явно вчерашния ни познат е успял да задейства индийската верига на познанства, за да намери някой, който познава другиго, който пък има братовчед, който може да свърши тази работа. И това е вероятно много по-кратката версия, защото по пътя разбираме, че всъщност шофьорът ни работи за някого, на когото трябва да бъде платено, а той самият получава скромно заплащане. Не сме много внимателни в обяснението. Аз лично не запомням добре човека. Седим с Тал на задната седалка и се опитваме да разберем къде да отседнем. Аз се отказвам скоро. Гложди ме съвестта, че тръгнахме, а не казахме нищо на Лиза. Тя звъни. Извинявам се, че нямам глас и давам на Тал да обясни ситуацията. Тя се извинява и малко по-късно продължава търсенето. Отказали сме се да отидем в Хампи и Тал никак не е щастлива.

И внезапно настроението се сменя. „Погледни, погледни“- сочи ми развълнувано тя- „Може да отидем на река Кришна!“ Аз не знам къде е това. Скептична съм. Но като виждам радостта и, се предавам. Има нужда от компенсация, все пак тя се отказа от нещо, което искаше толкова много!

Отиваме във Сомасила, на река Кришна!

Нататък следват уговорки с място (не е лесно, защото телефонът им не отговаря на позвъняванията от чуждестранни номера и се налага шофьорът да помага), докато пътуваме между цветни сгради, пазари на килими, покрай храмове, през прашните пътища на Индия, зад камиони, с надписи “Horn, please”, “Horn OK please” и други, насърчаващи шофьорите да използват клаксони, за да създават характерната индийска какафония по пътищата, изпреварвайки ги от ляво, обърквайки пътя на моменти, връщайки се през насрещното движение, покрай крави край пътя, кротко лежащи или крави, които се движат невъзмутимо в трафика, мотористи, понесли на моторите си цялата си покъщнина и големите си семейства, рикши, побрали десетки пътници, накачулени по покривите им, трактори натоварени толкова много, че приличат на огромни топки от зебло… Минаваме Бенгалор и ужасния му трафик и продължаваме без да спрем. Виждаме храм на Хануман, индийският бог-маймуна, а Тал започва да пее. Без съмнение, енергията на пътуването ни вече е напълно различна. Сякаш в Майсур нещо я беше стегнало на възел, а сега се отприщи и потече волна, пътуването ни се отприщи и придоби очертания отново.

виж предишен епизод: По пътищата на Индия…
виж следващ епизод: Да пристигнеш в Сомасила
към блога