Защо снимам?

И постепенно фотографията стана важна.

Не, това не е точно така. Фотографията ми стана важна от дете. Някак даже … сякаш откакто се помня, сякаш е нещо, дошло през поколенията.

Моята майка обичаше да снима. Не по начина, по който го правят тези, които наистина се занимават с фотография, а по един сякаш любителски и ежедневен начин. Много по-късно открих, че е учила, макар задочно, че книгите, които намирах в къщи е събирала тя. И когато започнах по зрял начин да се занимавам с фотография, забелязах, че в снимките и има композиция и ритъм, смисъл и емоция, чистота на кадъра и фокус. Независимо от елементарната техника, с която разполагаше, тя е имала и усета и знанията. Но някак… всичко това е останало на домашно ниво, неразгърнато, незачетено дори от нас, в семейството… подценено някак. Тук много мога да напиша за това какво причинява това прикриване и потискане на таланта и страстта към нещо…но ще го оставя за друг път. Защото това все пак е само кратък, въвеждащ текст.

И трябва да спомена още един човек, който допринесе за интереса ми. Имахме един съсед, който разполагаше с най-съвременната фотографска техника. Бях доста малка, когато научих как се проявяват снимки, фиксирането на образа, магическата трансформация на образите, която се случваше в тъмната стаичка. Там не говорехме за композиция и за смисъл, но техниката… там имаше всичко за техниката! И вече по-голяма, имах първия си собствен фотоапарат и го имаше и кръжока по фотография… но спомените ми стават мъгляви и кой знае защо страстта изчезва от тях, позамира, но тлее, тлее през годините, тлее и периодично се разгаря, после пак се спотайва някъде…

Докато се разгърна и открих, че това е нещо ТОЛКОВА важно. Толкова важно, че не можех да снимам дори – ръцете ми трепереха от вълнение и не можех да фокусирам. За това 6 месеца се ограничих и снимах само в двора ми. Докато овладея това нещо.

После снимах навсякъде, отидох на много интересни места, срещнах изключителни хора. Сега знам, че фотографията може да ме заведе много далече. Може да ме накара да направя неща, които иначе бих приела, че не са ми по силите. Но най-вече- потапя ме в една или друга история, в един или друг свят, помага ми да задържа мигове, емоции, гледки, които иначе може дори да не забележа. Или дори да не бъда там, където се случват. Помага ми да открия красота навсякъде. Да открия смисъл и любов.

Защо пътувам?

От дете обичам да пътувам.

Като се замисля, от както се помня, животът ми е бил разделен между различни места, с различна енергия, различни хора, порядки, дори диалект. Бях много малка, когато открих колко е приятно да се гмурнеш в усещанията на едно ново място. Или на познато, което се е променило малко от последния път, когато си бил там. Уханията, светлините, настроенията на хората, енергията, ритъма. Обичам го това усещане!

Не помня колко бях голяма – може би във втори или трети клас, когато ми подариха един стар атлас. Боже, какво вълнение. Не спях по цели нощи да разглеждам различни места и да си представям пътувания. После започнах да чета за великите мореплаватели, начертах карти на пътуванията им, следвах ги във въображението си и се заричах, че само да порасна и… И пораснах. И дойде реализмът на зрелостта, с отговорностите и задълженията. И позабравих тези фантазии… После стана така, че работата ми ме отведе на различни неочаквани места. Пътувах много, но фокусът ми беше в работата. Отивах, например в Париж и не стигах до Айфеловата кула (още не съм я виждала). И после се намеси фотографията. Тогава започнах да стигам по-далеч.

Защо споделям?

И стигнахме до споделянето.

Защо го правя? Защо възнамерявам да го правя?

Защото имам нужда да споделям. То е една вътрешна потребност, която също винаги е била с мен, може би както съпровожда живота на всекиго… За мен се оказа подхранена от някои отзиви и лични съобщения, породени от публикации във Фотографските ми дневници. От думи на подкрепа. А отчасти, защото, когато споделих идеята за това пътуване, много хора поискаха да направя нещо, което да дава сигнал, че съм добре. И си помислих, че вместо да разказвам на всеки по отделно и вместо да пиша много различни съобщения, ще е по-лесно да споделям в един блог.

Отделно от това, ми се иска от цялото това нещо да произтече смисъл.

Искам да споделя каузи, които ме вълнуват, наред с писания за пътувания и снимки от различни места.

Искам да разкажа за вътрешни търсения и прозрения, с надеждата, че търсенията, лутанията и в крайна сметка, находките по пътя, ще бъдат вдъхновение за някой друг, ще дадат смисъл, може би отговори, може би решения…кой знае. Може би ще имам конкретни, практични прозрения за определени места и дестинации. Кой знае. Самото пътуване ще покаже.

Искам да покажа моменти, които съм видяла и преживяла – да имам снимки, които да вълнуват и докосват, да мога да ги споделя с хората и да дам възможност, ако някой поиска – да притежава хартиено или дигитално копие. Може би дори да измисля начини, по които да поканя хора да направим фотографски неща заедно (тук се чувствам малко смутена, малко изплашена… което обикновено означава, че съм на верен път).

И не на последно място, да направя всичко това публично, означава да поема някакъв ангажимент. Защото иначе може никога дори да не разгледам онова, което съм снимала, защото за мен самия момент на присъствие с камера някъде и стремежа да уловя мига, се оказва далеч по-вълнуващ от последващия процес на избиране на кадри, обработка, мислене дали пресъздава емоцията, такава, каквато е била…

Така че, това е ангажимента ми сама към себе си, за отговорност към преживяването и неговия смисъл.

И тук, в края на този текст трябваше да има покана към теб, който четеш, да се присъединиш към малките ми и по-големи пътешествия, лутания и прозрения… Разбира се, самото споделяне е покана да се присъедини всеки, когото гложди любопитството да се свърже с друга душа, да надникне в начина на световъзприемане на някой друг. Но ми е много трудно да кажа нещо такова: „Присъединете се към мен, Анета…”. Направете го, ако искате, наистина. Аз повече от това трудно ще кажа, независимо от съветите на хората, които щедро ме подкрепят. Защото искам гласът ми да е автентичен. Защото част от това пътуване е откриването на автентичното ми аз, което не е загърнато в никаква поза или претенция.