12.02.2024

Сутринта точно в 3.30 телефонът ми иззвъня. Лиджу вече чакаше долу. Бях чела много за индийската „точност“ и навикът да закъсняват, дори някъде бях срещнала анекдотичното твърдение, че ако закъснееш по-малко от 30 минути, се приемало за неуважение… За това не бях твърде точна. Но… ето че не било така.

Не бях спала тази нощ. Вълнувах се. Предстоеше най-неизвестната част от пътуването. Тази, в която трябваше да изминем тези повече от 2000 км., а нямахме представа как. Нямахме представа дори къде ще спим тази нощ. Тя обаче беше все още далеч, абстрактна, на фона на полюшващите се тъмни палми и енергичния ни водач, на фона на куфарите и торбите с шишенца аюрведични лечебни масла и сиропи (макар че думата „сиропи“ е пресилена за горчивата течност, разпределена в по десетина шишета за всеки от нас, които ние съвсем съвестно си бяхме прибрали и подредили, заедно с предписанията на лечителя). Ранното потегляне се налагаше, за да успеем навреме за резервата за тигри. На тръгване това също изглеждаше абстрактно и необяснимо, но се доверихме на местните, които настояваха, че така трябва.

Натоварихме, сбогувахме се с Пуршун, обещахме да се върнем догодина, благодарихме. И потеглихме. Аз усещах, че се разболявам и вече беше започнало да става видимо. Обикновен грип, който си носех от България вероятно, усложнен малко от съчетанието на мокра коса и студен климатик в колата предния ден. Тал забеляза и предложи някакъв лек. Тогава не знаех какво е и приех на доверие. Оказа се масло от билки, създадено от друга наша приятелка, която живее сега в едно малко селце и която познава душата на растенията по-добре от всеки друг, когото съм срещала. Тал разтвори няколко капки в шише вода и ми го подаде. Този ритуал тя щеше да прави още много пъти до края на пътуването, щеше да предлага ту хомеопатично лекарство, ту билков екстракт, ту специално масло, в зависимост от симптомите. И всеки път щях да се изненадвам на бързото подобрение, което настъпваше. Разбира се, понякога се налагаха повторения, но благодарение на тях в следващия отрязък на пътя, въпреки проблемите, не се лиших от никое преживяване, а бях бодра и на крак, макар без глас, на моменти с температура и запушен нос. Но стига оплаквания. Пътят се вие в тъмното.

В един момент Лиджу спира и обявява: „Време за чай“. Слизаме. Това е малко място покрай пътя, където правят само един вид чай (масала чай) и  масала доса, с картофи. Вземаме си и от двете. В този момент все още се съмнявам в надеждността на подобни места и подозрително оглеждам мъжете, които готвят и правят чая, а после усмихнато ни ги подават. Не съм сигурна, че е безопасно, че е хигиенично, че няма да се разболеем…но  поемам картонената чиния и чашата с чая, а всичко е толкова вкусно, че забравям притесненията си. Продължаваме. Лиджу обяснява колко важно е да подкрепяме тези хора, докато пътуваме, че те правят най-хубавата храна, защото винаги е прясна. И най-хубавия чай, защото винаги е току що направен. Накрая, точно когато започна да просветлява от изток, пристигаме. Резерват за тигри. Пред гишето за билети- опашка. И ние в нея.

Но стига толкова оплаквания. Изпих ароматната вода и заспах. Когато се пробудих, се изкачвахме. Лиджу беше отворил прозореца и отвън се усещаше един по-хладен полъх. Бяхме в планината. Ако питате коя планина, няма да мога да кажа. Една индийска планина в Керала. Докато пътувахме, Лиджу не спираше да ни показва сгради, местности, забележителности и да разказва. Ето тук е най-голямата болница. Здравеопазването е безплатно. И болницата е огромна. И действително, отнема доста време, за да преминем покрай болницата и нейната градина. А това тук е паметник на човек, показал на английските корабоплаватели пътят към вътрешността на Индия. След като научили пътя, го убили. Тъжна история. А това тук е сиропиталище. Голяма тъмна сграда. Институция. Защо има толкова големи институции? – питам се. За да е така, много деца са изоставени, много деца са без родители. Защо така? Но нищо не питам. Отбелязвам си на ум, че трябва да науча повече. По-късно, в дните на това пътешествие намирам някои отговори… После сградите изчезват и остава само гора. Тъмни дървета, които пробягват покрай нас, отнесени назад, зад завоите.

Цените в Индия за такива места са различни за местните и за чужденците. За чужденците са значително по-високи, с една или повече нули.  В нашият случай – безплатно за Лиджу, 800 рупии за нас (за „джипсито“, което чак няколко седмици по-късно разбрахме, че означавало „джип“), такса за вход, такса за още нещо. Но да не издребняваме. Плащаме и хайде в джипа. Слънцето вече изгрява, златна мараня се прокрадва между дърветата. Слънчевите лъчи извират измежду листата на дърветата, светът е златен.

Возилото ни е някак тихо и бавно. Но внимание ми е гората. В очакването да срещнем диви животни. Аз съм наполовина навън от рамката на джипа, нямам право да слизам, но се опитвам да се приближа максимално. Водачът, макар да бъбри без почивка с Лиджу, се оказва чувствителен и щом усеща какво ме интересува, започва да спира и да ме изчаква да се наситя. Откликва на всеки от нас. И така бавно преминаваме през потъналата в златиста мъгла гора.  Преминаваме покрай стадо слонове, а на мен ръцете ми треперят и знам, че няма да направя никакви снимки, защото това вълнение просто ще размаже всичко. Но какво от това. Истински, живи слонове! И после забравям да снимам. Един слон тича, обвит в прах. Вижда ни и се заковава на място, точно пред мъничко езерце, величествен. Правя опит да уловя гледката. По-нататък, все още в златистата светлина на утрото, няколко чакала пресичат пътя. Един от тях се спира и ни оглежда внимателно, а после се шмугва в храстите. Още по-нататък са термитните могили, изградени от вездесъщата червена пръст в този край на Индия. Сърни кротко пасат до пътя, някои вдигат глава, когато приближаваме. Не се плашат. Ние сме част от техния пейзаж, от света, с който са свикнали. Всеки ден една редица джипове един по един бавно минават покрай тях, никой не слиза, никой не ги притеснява. Животните оглеждат хората и хората оглеждат животните. Дивия свят и питомния се срещат, поглеждат се с любопитство и се разминават. Дали се променят взаимно? Предполагам е неизбежно.

Както е неизбежен разговорът за тигрите. Не ги срещаме. Само няколко живеят в тази гора. Някога населявали цяла Азия, днес те са изчезващи, застрашени животни. Плячка на хората твърде дълго, намаляващи територии, които могат да обитават, привързаност към територията, която обитават…Днес някои видове са напълно изчезнали, а други критично са намалели. Казват, дори в резерват е трудно да срещнеш тигър. Убедихме се.

В крайна сметка, макар да не срещнахме това красиво животно (а че е такова се убедихме по-късно и на друго място, когато все пак тази среща се случи). Но да минаваме бавно през гората, да сме тихи, доколкото е възможно, да наблюдаваме птиците и техния полет, дивите животни и техните сутрешни занимания, дърветата, в цялото им многообразие, всичко това беше достатъчно в онзи момент. Другите джипове бяха ни изпреварили или изостанали, нито се чуваха, нито се виждаха, което създаваше една илюзия за липса на друго човешко присъствие.

В някакъв момент излизаме от резервата и тръгваме по главния път. Водачът сочи встрани от пътя: племена. Сочи с вълнение, което отначало не разбираме. Чак после някой ни обясни, че тук живеят племена, които обитават горите, никога не излизат, начинът им на живот е като преди хилядолетия. Били правени опити да се говори с тези, които достигали все пак до границата, някои научили езика, имало хора, които можели да превеждат, правени били опити децата да ходят на училище. Но това е само на границата. Навътре било опасно. Навътре никой не знаел какво се случва.

Малко след това влизаме в един музей, та да видим поне препариран тигър. Болезнено е да видиш препариран тигър, когато знаеш, че е от застрашен от изчезване вид. Но препарираната фигура е белег на едно, надявам се отминало време, време в което като човечество не разбираме крехкостта на природното равновесие и риска да загубим цели видове. Дали тази загуба ни е помогнала да проумеем? Не смея да кажа „да“.

Заедно с тези мисли, в главата ми се въртят всякакви идеи и вълнения свързани с племената и тяхната история. Може ли да се иде там? Навътре, в неизвестното. Бях чела, че има места, където може да се отиде с водач, но може ли да се отиде някъде, където изглежда толкова недостъпно? Разглеждах картата на племената и се чудех как може да се случи едно такова нещо. Едно навлизане в непознат и древен свят… Всякакви объркани мисли ми се въртяха в главата. Това гето ли беше? Или така се беше запазила една древна култура? Как живеят тези хора, какво искат, как се справят? Мисли за удобствата на съвременния свят, до които онези хора нямат достъп и знанията за природния свят, до които ние нямаме достъп. Не научните знания, а тези, за живеенето заедно с природата, в хармония и съгласие. Дали те не се предпазват от нас и дали ние не им изглеждаме диваци? С целия си технологичен напредък. Представях си как могат да слушат Земята и нейните оплаквания от замърсяването и всички последици на човешкия консуматорски свят. Как усещат глобалното затопляне и промените и как все повече се затварят в дълбоките гори, които вероятно един ден ще започнат да изчезват и тези хора ще бъдат напълно изгубени и неразбрани в съвременния свят. Ще изчезнат, като тигрите. Мисля си за тях все още, дори сега, вече от България, докато се разхождам в някоя гора от детството ми,  когато виждам как дърветата намаляват и оредяват, и сърцето ми се свива, че един ден гората може съвсем да изчезне… тази гора тук и онази гора в Индия, свързани по невидим начин…   

Така или иначе, при това пътуване си останах с мислите и чуденията.   Нататък в пътуването ни се постарах да си изясня въпросът за племената. Оказа се, че има много, те  в различна степен са част от съвременния свят, някои са самобитни и запазили занаяти и стилове на живот, строеж на къщите, ритуали, а други по-затворени и относително непознати. Как да стигна до тях, до тези най-затворените, си остана загадка. Може би просто беше рано, тогава аз още нямах представа за този непознат свят, макар вече да разбирах, че той крие в себе си пластове, и под повърхността има други светове – още по-непознати. И докато пиша спирам и си мисля как искам да се върна, колко много неща останаха неизследвани, недокоснати, невидени… И си казвам, че може би съм била на съвсем погрешен път. Че няма да проработи нито една от идеите, които ми бяха хрумнали тогава.   Че по-скоро трябва да помоля някоя гора да изпрати невидими сигнали до онази друга дълбока индийска гора, за да измоли да ме пусне в себе си, да ме срещне с древните хора и да ме закриля, от рисковете и от собствения ми страх. Да и каже, че мога да вляза там с уважение, мога да бъда наистина тиха и внимателна. Че единственото, което искам е да намеря хората, които могат да слушат земята и ще се радвам да ме научат да чувам. Надявам се, че ги има. Някъде. И че няма да изчезнат, че ще ни научат да чуваме…

Нататък денят е странен, обикаляме, спираме в едно или друго населено място. Църква. Джайниски храм. Руини. Цветя и дървета. Денят напредва, ние все така не знаем къде ще спим, Лиджу ни обяснява за някаква стачка в града, в който се намираме, на мен градовете ми се сливат, гласът ми е изчезнал напълно. Лиджу е станал прекалено активен и настоятелен къде да спим, на нас това не ни харесва. Внезапно решаваме, че може да отидем в Мейсур, вместо да останем в града със стачката. Стачката впрочем е провокирана от това, че само преди няколко дни стадо слонове стъпкали хора, но правителството не било взело мерки. Проблемът с дивите слонове бил доста сериозен, обясни ни Лиджу. От една страна, често се случвало да нахлуят в някое село и да изпият ракията на селяните. Няма нищо, каза той, смеейки се, да почерпим слоновете с ракия, но, смени тона бързо той, после те стават много агресивни. И не е добре за никого, даже е много опасно. Според някои хора, агресията на дивите животни била породена от климатичните промени, изчезването на традиционни за тях пространства – бамбуковите гори, влажни зони, изсичането на дивите гори за превръщането им в пасища, туристически обекти или заменянето на традиционните дървесни видове с други.

Промяната в екосистемата, която идва с тези промени. Сериозен повод за размисъл. И докато ние се опитвахме да осмислим противоречието между емоциите от сутринта и информацията от този момент, нашият водач сменя темата. Нямало проблем да отидем в Мейсур. Така или иначе, човекът при който смяташе да ни заведе, отказал да му плати процент от нощувката ни, така че даже така било по-добре. Това беше може би първия път, в който чухме за комисионните. Но тогава едва ли обърнахме много внимание. В цялост разбрахме концепцията много по-късно.

И така, продължаваме, сега с един доста по-напрегнат водач. Не разбираме. По някое време минаваме отново покрай резервата. По пътя тичат маймунки, покрай пътя се движат  слонове, този път с вериги и хора, които ги управляват, елени и сърни свободно се разхождат наоколо. Вадя фотоапарата, за да снимам, но още след първите кадри ни спира полиция. Снимането било забранено. Проверка – и пак на път. Граница, обяснява Лиджу. Нервен бил, защото тук било все едно друга държава, с различен език, който той не знае, трябвало да платим такси и изобщо – сложна работа. Макар и нервен Лиджу не пропуска да ме закачи, че съм прибрала фотоапарата. Ама нали е забранено… Е, забранено. Ако никой не те вижда, колко може да е забранено?  С радост приемам тезата, а той почва един сложен пазарлък за цената на допълнителната отсечка. Включва се  дори сестра му от Бангалор, която бавно и внимателно обяснява по телефона как били изчислили колко да платим. Ние нищо не разбираме. Нищо не знаем за ювелирния пазарлък на индийците и струва ми се, оставяме хората разочаровани от липсата на умения да влезем в тази игра. Съгласяваме се твърде лесно и си плащаме една доста сериозна сума. Е, може би не ни се получи пазарлъка, но пък Лиджу се усмихна най-после, сподели с нас интернета си и ние бързичко намираме хубава опция за нощувка в  Майсур. Пристигаме, сбогуваме се с Лиджу, който не пропуска да се увери, че всичко с настаняването е добре. Оставаме в този непознат град, в отдалечен квартал,  с предплатена за една нощувка стая, без никаква представа как да продължим нататък.

Апартаментът ни се оказва доста добро попадение. Две спални, две бани, голям хол и кухня. Момчето, което ни посреща е младо, ученик, който живее в съседно село. Идва тук да поработи и да изкара някакви пари за семейството си. Казва се Ашок. Докато си говорим (което е малко пресилено, защото по това време аз издавам вече само някакви неразбираеми шептящи звуци), той ме „посвещава“ в един друг трик. Обяснява ми разпалено ми за колекцията си от образци от паричните знаци на всяка държава. О, чудесно, казах му аз, все още много наивна. Приемам думите му буквално и вадя монети. Виждам разочарованието му, но не разбирам. Тал ми помага. „Той очакваше банкноти“. О… банкноти! Но българските няма да са му от полза…Питам го, а очите му засияват. Ясно. Вадя банкнота от 10 лева и му я давам. После той се върти около нас, тича напред назад, прави кафе, поръчва храна, урежда едно или друго нещо, появява се  на вратата през няколко минути, ту с чай, ту с някакво предложение, ту просто да си поговорим. Впрочем, пак той ни въвежда и в проблема с кафето. Понеже до този момент бяхме живели в гората на Керала, не знаехме, че кафето е проблем. Че ще получаваме в най-добрия случай нес кафе, а в по-лошия- имитация на кафе. Просто… не се търси. В онази вечер все още не знаем това и хокахме бедния Ашок, че не се е постарал. Очите му пак помръкват, а ние разбираме, че отново сме сбъркали, но този път не знаем къде. Чак след седмица или повече щяхме ясно да разберем, че кафето расте в Индия, бере се там, пече се, но не се пие. Просто няма интерес. Има го там, където има чужденци. Но в онази вечер не знаехме. Не знаехме и как да продължим, аз бях видимо болна, кракът на Ник- подут. Нямахме друг избор, освен да помолим за още една нощувка тук, за да решим как да продължим. Ашок се радва, пак тича напред назад, дава ни някакви пари, уговаря да платим други за следващия ден. Аз обаче съм толкова зле, че просто се затварям в стаята си. Утрешният ден щеше да дойде и без моите тревоги. Сега може би трябваше просто да се наспя, денят беше невъобразимо дълъг, а решенията… В крайна сметка, намирахме се в град с добри железопътни връзки и добър автобусен транспорт.  Все някак трябваше да можем да продължим.

виж предишния епизод: По следите на Васко да Гама
виж следващия епизод: Майсур.
виж целия блог