10.02.2024 г. Керала

Веднага искам да ви призная, че заглавието е подвеждащо. Но се изкуших да го използвам, защото сутринта, когато се натоварихме в колата на Лиджу, мъжът тържествено ни обяви, че това е целта на днешното ни пътуване. Щяхме да отидем там, където Васко да Гама е акостирал, да разгледаме къщата и музея към нея, ако разбира се, има такъв. Последната забележка  издаде, че той никога не беше ходил там, но това не ни разтревожи. Лиджу излъчваше една увереност и спокойствие, които някак си те подвеждат да му се довериш. Предният ден, в пристъп на откровеност, той ни беше разказал за бизнеса, който има – лодката, в която се бяхме возили е негова, лодкарят работи за него, двете коли, трансфера… Но да бъде гид на чужденци била мечтата му. Това щяло да му отвори много възможности. Мисълта, че сме експеримент по пътя към сбъдване на тази мечта се плъзна за миг през съзнанието ми и потъна в потока впечатления. Този ден той имаше амбициозна програма за нас, но ние още не го съзнавахме. Със сигурност искахме да побродим по бреговете на Арабско море. А историята за Васко да Гама… тук Лиджу беше ме уцелил право в сърцето.

Когато бях малка, историите за великите мореплаватели бяха голямата ми страст. Добре де, една от всичките, наред с историите за извънземни, духове и вещици, митове и фантазии. Но великите откривателски пътешествия заемаха собствено място в детското ми съзнание. Познавах историята на всеки от мореплавателите, откривали нови земи. Знаех наизуст кога са тръгнали, защо са тръгнали, къде са отишли, какво им се е случило, къде са загинали. Търсех информация за корабни бунтове и проблеми с туземци, дълбаех да разбера мотивите, тласнали ги да отидат отвъд познатото, опитвах се да анализирам грешките им и да разбера какво ако бяха направили, щяха да избегнат това или онова нещастие. Някой ми подари един стар атлас на света – голяма книга, пожълтяла от времето, с дебели корици, съдържаща карти на света, континентите, части на континентите… Чертаех маршрутите на всяко пътешествие, търсех информация за местата, където са акостирали. Мечтаех един ден самата аз да се отправя на такова пътешествие. Но, както се случва обикновено с  детските мечти,   светът постепенно ме убеди, че всичко вече е открито и място за нови откривателски пътешествия няма. Аз доста дълго се съпротивлявах. Дори си бях направила план как може да стана велик мореплавател.

Един ден, мисля, че бях в пети клас, написах писмо до Морското училище, в което излагах плановете си и питах как да започна да се подготвям да уча там. За моя изненада получих отговор. Когато с треперещи ръце отворих плика, сякаш ме заляха със студена вода. Някой си беше направил труда да прочете писмото ми и вероятно с най-добри намерения беше написал това послание. В него се казваше, че жените не могат да бъдат мореплаватели. Че не мога да уча в морското училище. И че трябва да се насоча към нещо възможно и достъпно. Например, предлагаше човекът, защо не стана готвачка? На круизните кораби, продължаваше той, винаги има нужда от добри готвачки и това щяло да ми даде възможност да обиколя света. Но дори и да не стана готвачка, отиваше още по-далече той, когато порасна мога да бъда камериерка или дори миячка на съдове. Круизните кораби имат нужда от работна ръка и това обикновено са жени. Не знам дали си представяте какъв гняв ме обзе. Готвачка! Миячка на чинии! Камериерка! Дни наред бях ядосана и гневна. И безсилна. Мисля, че написах едно много гневно писмо, но не си спомням дали го изпратих. Може би. Спомняйки си стила ми от онези години, то може би е било изпълнено с удивителни и възклицания, с презрителни изречения и отпратки към подлостта на някой предател от книга за герои. Във всеки случай, кореспонденцията ми с Морското училище приключи безславно. После пораснах и спрях да мисля за велики откривателски пътешествия. Но сега! Сега се намирах на брега, където Васко да Гама бе стъпил за първи път на индийска земя, откривайки пътя към тази богата на подправки и чудеса територия. А днес можех да вляза в къщата, в която е влизал, да докосна може би вещите, които е докосвал, да видя хоризонта, който е виждал. Детето в мен ликуваше. Най-после!

Потеглихме. Не разбирахме всичко от това, което Лиджу говореше. Не разбирахме дори накъде пътувахме. Прекосихме с ферибот устието на реката, което тук, току на границата с морето, беше доста широко.  Продължихме по разбитите пътища, покрай кокосови гори, сгради, храмове. В онзи момент ни се искаше да посетим всеки храм и отначало се опитвахме да накараме Лиджу  да спре на едно или друго място. Той намираше най-различни поводи, за да отклони интереса ни. Има много змии. Затворено е. Не е интересно. В един момент отбеляза, че ако спираме във всеки храм, няма да ни остане време за плана. Ах, да. Планът! В хода на деня разбрахме, че Планът е съставен от Луси и съперничеше на  най-амбициозните туристически програми. Но в онзи момент, в сравнително ранната утрин, все още не си давахме сметка за това и приехме аргументите му.

И така, наближихме брега на морето. По някаква причина започнахме да спираме, Лиджу говореше нещо с хората. Стигнахме до един паркинг с павилион и  спрели на него туристически автобуси. Продавачът предлагаше чай, висяха пъстри пликове с чипс и някакви други подобни неща, изглеждаха като шарени гирлянди, отразяващи слънцето. Лиджу отиде да говори нещо с продавача, а ние с Тал се завтекохме към морето. Покатерихме се на скалите и се зазяпахме в хоризонта. Детето в мен се радваше. „Виж ти, как изглеждал хоризонта от тука!“ А един циничен глас на възрастна жена го скастри „Хоризонт като хоризонт, какво толкоз“. Обаче, комбинацията от скали, море, фотоапарат в ръката и влажен, горещ въздух, вниманието да не настъпя някоя змия и желанието да видя до къде стигат скалите, напълно затвори устата на тази възрастна жена, и детето в мен се почувства свободно и щастливо. Катерех се по скалите, нагазих във водата, разглеждах с любопитство растителния свят наоколо. Тал изтича към мен и разтвори ръка. Беше намерила интересни зелени миди, каквито и двете не бяхме виждали преди. Погледахме ги, а после тя ги върна тържествено на морето.

По някое време установихме, че Лиджу се върти тревожно и се оглежда. Търсеше ни. Налагаше му се да признае, че това не беше мястото, което търсехме. Вместо къщата на Васко да Гама, бяхме стигнали в близост до къща за гости със същото име. Налагаше му се също така да признае, че не знаеше къде е тази къща и трябва да разпитваме още, за да я намерим. С Тал бяхме в съвсем друг настроение. Искаме на плаж! Сутринта бяхме се сговорили да си вземем банските, в случай, че ни се появи възможност да отидем на плаж. Сега тази възможност беше непосредствено пред нас и ние си я искахме. Лиджу се почеса и авторитетно заяви, че това не е плаж. Е как да не е! Пясък, скали, море! Вярно, не се виждаха плажуващи, но какво от това? Не, каза той. Трябва да е на специално място. Добре, съгласихме се. Хайде да отидем на такова място. Лиджу се съгласи, при условие, че после продължим към къщата. Закимахме одобрително. Ник не предявяваше претенции. Той някак си беше тих този ден. Кракът му се беше подул още повече и всяко ходене му причиняваше болка. Но за него пътуването имаше други измерения. Той не се интересуваше от туристическата страна на нещата. Той се вълнуваше от начина по който душата и съзнанието му откликват на мястото, от информацията, което може да получи чрез сетивата си, чрез вътрешните си усещания. Трябва да призная, че в онзи момент не бях много внимателна към нещата, които Ник казва. Вниманието ми бе заковано много по-късно и сега ми се иска тогава да бях обърнала повече внимание… но не бях.

И така, качихме се в колата за да намерим „истински“ плаж. Разликата беше наистина голяма. „Истинският“ плаж освен с пясък и море, разполагаше с голяма сенчеста градина, помещения за преобличане и бани, магазини и охранители. Таксата за чужденци беше десеторно по-голяма от тази за местните. Хора имаше, но в парка, не и на плажа. Една жена с тъмно сари водеше дете по плажа, също напълно облечено. Един мъж, отново облечен, правеше упражнения в близост до водата, а до него кротко стоеше жена, вероятно съпругата му, покрита с цветен плат от главата до петите. Почувствахме се леко странно да съблечем дрехите си и да останем по бански. Но морето беше достатъчно примамливо, за да забравим притеснението. Скоро бях във водата, а малко по-късно се присъедини и Тал. Лиджу и Ник седяха някъде в сенките и пазеха раниците. Водата беше много топла и много солена. Играех с вълните, гмурках се, плувах…Гледах хоризонта и отново си мислех за Васко да Гама. Детето в мен предположи, че сигурно се е гмуркал в тези води и сигурно някъде наоколо корабите му са акостирали. Във всеки случай е виждал същия хоризонт – ликуващо заключи детето в мен. И си дадох сметка, че никаква къща не ме интересува, никакъв музей, никакви артефакти. Морето ми стигаше!

Не знам колко време прекарахме във водата. По някое време забелязахме, че на брега са се събрали група зяпачи. Жена и мъж, видимо от Европа, вероятно скандинавци, се настаниха на плажа и видимо привлякоха вниманието към себе си. Ние се наситихме на топлата вода и излязохме постояхме на жаркото слънце, преоблякохме се и се наканихме да си ходим. Мисля, че не само аз бях в това лежерно и някак детско настроение. Някой предложи да си вземем сладолед. Влязохме в един от магазините. Изобилие от различни видове туршии покриваше рафтовете. „Защо се продава това?“- изненадана попитах. „Ами хората го харесват, много е хубаво в жегата, искаш ли?“- отговори Лиджу, малко изненадан от своя страна от глупавия ми въпрос. Не, не исках, не можех да си представя дори да опитам нещо такова, още повече, че не изглеждаше хигиенично, нека така да го кажа – съдовете бяха отворени, продавачът бръкваше с ръка за да сложи в хартиена кутия ферментиралите плодове и зеленчуци. Ако това беше се случило месец по-късно, със сигурност щях да опитам да проведа разговор с продавача, да се опитам да разбера рецептата и със сигурност щях да приема директно от ръката му някое от парчетата, плуващи в оцет и вода, просто за да разбера какъв е вкуса… Но това беше едва втория ни ден на тази земя, страховете още бяха като плътна броня, сковали тялото и душата ми. Детското в мен малко по малко ги разчупваше, но още беше рано…

И така, излязохме от там със сладолед на клечка, който представляваше замразено сладко кондензирано мляко, определено вкусно, макар и твърде сладко, и се отправихме към следващата ни дестинация.

Следващата дестинация беше огромен музей на занаятите. Наложи се да спрем доста далече от него, тъй като нещо се беше случило и пътят беше затворен. Пресякохме една железопътна линия, минахме през спуснатите бариери, продължихме през прашния път и обедната жега, чак до входа на парка. Това беше огромно пространство. На входа имаше езеро със скала в средата, на която птици кацаха и после пак излитаха. Дървета, отрупани с огромни цветове, изглеждаха нереални. Все още споменът за зима и голи клони напомняше за себе си и тази цъфтяща пищност наоколо едновременно ме радваше и изненадваше. След доста дългата, както ми се строи в жегата, алея, започваха помещенията със занаятите. Във всяко помещение хора изпълняваха някакъв традиционен занаят. Някои говореха английски и с радост обясняваха какво правят, тънкости за материала, за технологията.

Донякъде можех да сравня мястото с нашенския Етър, но това беше многократно по-голямо и на места много различно. Жена плетеше кошница, мъж правеше дърворезба, други жени правеха обици от глина, минахме през тъкачница, през шивачница, през място за изработка на маски, друго- за кукли, на трето място шиеха чанти, мъж ковеше медни листове и под пръстите ми излизаха чудни плетеници. Спомних си, че Ник има рожден ден утре и му купих зелена чанта от лен. Тал пък му купи малка картина на морско рибарче, нарисувана с необикновени детайли и реалистичност на платно. Няма да се разпростирам да разказвам в детайли за това място. Образите на хората се сливат, спомням си откъслечни неща за технологиите на изработка на различни неща. Спомням си изненадата от това какъв материал е използван за направата на едни кошове, например, спомням си съсредоточеното лице на човека с длетото. Лиджу вървеше с нас и обясняваше, но до мен достигаха само откъслеци от историите. Този човек бих се посветил на правенето на маски, бих глух и ням и целия му живот били маските. Този пък правел мебели за цял свят… Спомням си пъстрите коридори, изрисуваните колони и всички онези хора, които ни спираха в тези коридори, искаха да  си направят селфи с нас или да ги снимам.

Мисля, че там за първи път се случи това нещо със селфитата. Щом ни забележеха, някои хора притичваха и се молеха да си направят селфита с нас – заедно, поотделно. Други пък, забелязали камерата ми искаха да ги снимам. Нямах нищо напротив. Правех го с удоволствие и това изглежда привличаше още хора. На това място жените бяха особено смели в това да ни спрат и заговорят. Преживяването от предната вечер ме държеше будна и внимателна към живота на жените и ми се струваше, че с всяко разменено изречение, макар и на непознати езици, с всеки жест, с всяка снимка, шансът ми да науча нещо повече за живота им, начина по който възприемат света, нещата на които се радват, нещата които ги натъжава, се увеличава. Накрая достигнахме нещо като зелено островче, около което бяха изградени помещенията, бамбукова горичка, в която се бяха настанили художници и рисуваха Мъже и жени, застанали пред стативи, съсредоточено работеха по платната си. В края на обиколката се заговорих с една от тях, която ми разказа, че наближава годишнина от създаването на музея на занаятите и всички те работят върху творби в негова прослава. Това ми напомни, че на това място управлява комунистическа партия, напомни ми ми как в детството ми прославяхме партийните лидери и техните дела.

Ник така и не дойде с нас в обиколката, кракът му остро протестираше. Беше се настанил в единственото заведение. Там предлагаха шейкове, а в затворената му част – и храна. Тал и Лиджу отидоха да хапнат, а аз си взех мангов шейк. Попитах Ник не му ли е било скучно сам толкова дълго. „Не – отговори ми той, тук е много интересно. Погледни цветовете, например. Оранжевото доминира, но червеното е съвсем малко. Само тук-там, съвсем оскъдно. Защо е така? Каква е символиката?“ Поговорихме още малко за символите в една голяма картина на стената, изобразяваща религиозна сцена и за начина по който цветовете се използват в индийската култура. Останалите се присъединиха към нас, извикахме едно тук-тук, за да може Ник да стигне до колата с болния си край по-лесно, а ние с Тал закрачихме по алеята.

Нямам никакво обяснение как в този ден се случиха толкова много неща. Защото музеят на занаятите не беше последната ни спирка. За къщата на Васко де Гама никой не продума повече, но за това пък отидохме в ашрам, а после търсихме някакъв храм, в който обаче не можахме да влезем, гледахме уличната игра на футбол на някакви хлапета, успяхме да зърнем как един индиец се катери по колона в храм, за да запали маслените лампи в началото на церемония, на която не бяхме допуснати, пихме чай в малка чайна и се прибрахме през нощта, напълно изтощени.