11.02.2024 г.

Керала

Денят бе неделя, но аз не знаех. Бях напълно загубила представа за дните от седмицата, а светът, от който идвах ми изглеждаше странен и нереален. Сякаш някаква много тънка нишка ме свързваше с него, нишка, която изтъняваше и изглеждаше сякаш всеки момент ще се скъса.

Предната вечер се бяхме прибрали почти в полунощ. Прибрах се в стаята си и си взех студен душ. Гореща вода течеше само от един кран ниско долу, но не се смесваше със студената вода, така че да стане поносимо. Можеше да се използва кофа, но не прибягвах до това, беше и без това твърде горещо. Бях помолила Поршун да погледне къде е проблемът, той дори извика техник, но така и не се разбра как да се реши. Както и да е. Поносимо беше. След полунощ ми хрумна, че може да честитя още сега рождения ден на Ник и да му подаря зелената чанта. Слязох на пръсти по извитите стълби, но на първия етаж цареше пълна тишина и тъмнина. Поздравленията останаха за сутринта.

9.02.2024

Продължение

Когато се върнах от изследователската си разходка по червените пътеки на кокосовата гора, намерих спътниците си будни и готови за действие. Изпихме по един чай, закусихме плодове и се наканихме да потеглим на разходка. Излизайки от къщата, се натъкнахме на Пуршун. Човекът спокойно стоеше до оградата и ни чакаше. Беше прозрял, че намеренията ни нищо да не правим и просто да си почиваме са празни приказки. Изглеждаше, сякаш е разгадал мислите ни, но всъщност, сега като се замисля, най-вероятно някой му бе съобщил за сутрешната ми разходка и той очакваше следващия епизод скитане без посока.

В кокосовите гори на Керала.

8.02.2024 г. четвъртък и дните след това. (първа част)

Вместо увод: Много е трудно да се пише за Индия. Животът вибрира, танцува, празнува с такава интензивност, каквато трудно мога да опиша. Чувствам се ту лека като перце – когато душата ми празнува, ту тежка като десет големи камъни овързани един за друг, когато се опитам да отида твърде далече отвъд ограниченията си. Умът ми е в шок. Светът, който познавам е далече. Спрял. Странен. Твърде линеен.

Нищо не е такова, каквото познавам.

Твърде далече съм от познатото. И въпреки това, знам, че съм само на границата на едно непознато, надникнала съм едва-едва, и само съм усетила повея на нещо толкова различно, колкото преди не съм могла да си представя.

Да…Животът ми вероятно вече е разделен на „преди Индия” и „след Индия”, но сега съм точно в началото на това първо пътуване в Индия. Чувствам себе си толкова различна на всички нива. Но най-вече усещам респект към този толкова различен живот.

Но да карам подред.