11.02.2024 г.

Керала

Денят бе неделя, но аз не знаех. Бях напълно загубила представа за дните от седмицата, а светът, от който идвах ми изглеждаше странен и нереален. Сякаш някаква много тънка нишка ме свързваше с него, нишка, която изтъняваше и изглеждаше сякаш всеки момент ще се скъса.

Предната вечер се бяхме прибрали почти в полунощ. Прибрах се в стаята си и си взех студен душ. Гореща вода течеше само от един кран ниско долу, но не се смесваше със студената вода, така че да стане поносимо. Можеше да се използва кофа, но не прибягвах до това, беше и без това твърде горещо. Бях помолила Поршун да погледне къде е проблемът, той дори извика техник, но така и не се разбра как да се реши. Както и да е. Поносимо беше. След полунощ ми хрумна, че може да честитя още сега рождения ден на Ник и да му подаря зелената чанта. Слязох на пръсти по извитите стълби, но на първия етаж цареше пълна тишина и тъмнина. Поздравленията останаха за сутринта.

Сутринта се събудих рано, но не слязох веднага. Усещах се така, сякаш се разболявам. Тялото ме болеше. Изпитвах онова толкова познато чувство, което идва, което сетивата ми се претоварят. Не исках, а и струва ми се – не можех, да изляза дори от стаята си. И прибягнах до нещото, което винаги ме е спасявало. Работа. Сега ми изглежда абсурдно  прахосничество на момента, но … точно това направих тогава. Отворих лаптопа си и се зарових в имейли и неща, които мога да свърша. Постепенно предишния ми свят доби малко по-реални очертания и аз се успокоих. Беше време да сляза. Имаше поздравления за рожден ден, подаръци, разговори. Но без нищо да си казваме, сякаш мълчаливо се бяхме наговорили, никой не повдигна въпроса къде ще ходим днес. И тримата бяхме наясно. Никъде.

Още снощи, когато Лиджу ни попита дали да дойде да ни вземе пак сутринта, в хор бяхме извикали едно дружно „НЕ!“. Видяхме разочарованието му, но нямаше какво да се направи. Бяхме изтощени. Докато пътувахме, по един много дълъг път, различен от сутрешния, с отклонения предизвикани от задръстени пътища и обяснения на хора, които той спираше да пита нещо, които кой знае защо ни казваха да не минаваме от едно или друго място (така и не разбрахме точните причини, но и не настоявахме), да се върнем или да заобиколим, съпругата на Лиджу се беше обаждала много пъти. Знаехме, че тази вечер трябва да отидат на сватба и искрено се притеснявахме за това, че той няма да успее навреме. Обяснението му, че сватбата ще започне много по-късно, разбрах много дни по-късно, тогава решихме, че просто е любезен. Жена му очевидно беше ядосана. Макар да говореха на своя си език, ясно долавяхме оправдаващия се тон на мъжа и споменаването на „англичаните“. Стори ми се, че ще е добра идея да я поканя да и направя фотосесия, за да не се сърди толкова. Когато предложих, Лиджу видимо се зарадва и веднага и съобщи.

Сега обаче искрено се надявах да не дойдат. Излязох за малко навън и намерих кокосов орех на верандата. Изненадах се, но го прибрах. В следващите часове Ник готвеше за празничната трапеза и отказваше всякаква помощ, а Тал се опитваше да намери начин да продължим пътя си. На следващия ден трябваше да напуснем това място и да намерим как да прекосим около 2000 км. за 8 дни, за да стигнем в Каджерал, където приятелите ми имаха ангажимент от 20-ти февруари сутринта. Когато мислехме за пътешествието от България, всичко изглеждаше много лесно. Две хиляди километра, мислех си, докато си спомнях пътуването през Европа предната година,  се изминават за 4 дни, най-много. Значи трябва да разделим пътуването си на части. И другите мислеха по същия начин, подкрепени от историите на собствените си пътешествия. Но… Индия ни изненада. Според указанията в картите, които разглеждахме, разстоянията се преодоляваха неочаквано бавно. Проучвахме пътуванията с влак и автобус и информацията, която намирахме не беше обнадеждаваща. Денят се изниза в работа и търсене на алтернативи, напрежението в малката ни групичка се покачи, аз дори се развиках съвсем несправедливо на Тал, а после много се засрамих.

По някое време чухме, че мотор спира пред къщата. Бяха Лиджу и жена му. Бяха дошли, за да се разберем за следващия ден и да направим фотосесията. Денят преваляше, слънцето беше много ниско. Поведох жената между кокосовите дървета, за да намерим подходяща светлина. Тя се притесняваше много, обясняваше ми на смесица от нейния език и лош английски, че не знае как да застане. Опитахме много варианти, дадох и да държи треви и листа. Тя се усмихваше и ме гледаше с големите си тъмни очи, но не можеше да се отпусне. Дори ми изтанцува индийски танц, но някак с напрежение. Всъщност и двете бяхме напрегнати. Тя ми даде да разбера, че това, което е очаквала, са една-две снимки набързо, а това, което правим е странно. Накрая каза, че не иска повече. Седна в подножието на едно дърво, а аз се съгласих на момента. Самата аз се чувствах изчерпана. Това я успокои, тя за малко се заигра с една клонка, докато говореше нещо неразбираемо за мен. „Стой така“ – извиках аз, а тя вдигна очи. Надявах се, че съм уловила  това изражение на радост и изненада, предизвикано, струва ми се, от спонтанната ми реакция на това, което тя наистина беше, което показа за миг, изоставила опитите да бъде някоя друга, да позира за камерата.

Върнахме се в къщата, където всички бяха навън. Ник и Тал говореха с Пуршун. Като ме видя, той се заля в смях и обяви, че твърде много спя. Изненадах се. Как така? Ами така. Сутринта, по изгрев събирачи на кокосови орехи били наоколо и се катерили по палмите, за да ги берат. Обаче, аз съм проспала този епичен момент. Съжалих мигновено. Нямаше никакъв шанс да съм свидетел отново на такова нещо. „Нищо“ – каза Пуршун „Другият път ще знаеш. Намери ли кокосовия орех, който ти оставиха?“. Кимнах утвърдително и благодарих. Малка утеха за големия пропуск.

Лиджу разпалено обясняваше на Ник и Тал как съм направила снимки като на филмова звезда на жена му и той няма да си я познае после. Тя пък от своя страна се смееше кокетно и с любопитство оглеждаше спътниците ми.

На следващия ден предстоеше да се разделим с това място. Но преди това трябваше да изминем едно дълго разстояние заедно с Лиджу. Искахме да отидем в резерват за тигри. Това бяхме го решили още преди да тръгнем. Че ще видим тигри! Единственото, до което бяхме стигнали през този ден беше фактът, че наблизо, на около 150 км. има резерват. Обяснихме на Лиджу и той се съгласи мигновено. Отиваме. Но, каза той, това означава, че трябва да тръгнем в три и половина през нощта! Не разбирахме защо, но се съгласихме. Разплатихме се с Пуршун, но не си взехме довиждане. Той щеше да ни изпрати сутринта.

Храната, приготвена от Ник беше необикновена, но вкусна. Беше използвал местни зеленчуци, кокосово масло, една неузряла папая, която погрешка бяхме купили, парчета от кокосовия орех. Странна комбинация, но сполучлива. В тези дни това беше първия и последен път, когато някой от нас готвеше. В останалото време, жената от съседната къща готвеше за нас типична южно индийска кухня. Ядохме роти и различни видове масала, приготвени с грижа за несвикналите ни на твърде люто небца.

Преди напълно да се стъмни, излязох да погледам палмите. Те тъмнееха на фона на червеното небе, което бързо потъмняваше. Опитвах се да уловя мига, но ми се изплъзваше. Обикалях около къщата, за да намеря място, от което може би бих успяла. Една мангуста притича през краката ми. От лявата си страна чух шум. Подскочих. Без да усетя, жената от съседната къща ме беше наближила и сега изглежда нарочно беше вдигнала шум, за да я забележа. Тя почти не говореше английски. Посочи към къщата си. Погледнах я с недоумение. Тя заговори нещо, което не разбрах. Тогава ме хвана за ръката и ме поведе. Вече беше тъмно и аз се спъвах в тревите и камъните. Прекрачихме в пространството, обособено като двор пред къщата. Една  по-възрастна жена изнасяше навън светилник. Постави го пред къщата и бързо се скри. Момчето, което вече бях виждала се опита да пипне пламъчетата на маслените лампи, но майка му го скастри. То седна, събра длани пред себе си и усмихнато ме загледа. Възрастната жена изнесе друго, по-малко дете, което не бях виждала. По-младата ми направи знак да снимам тримата и се скри в къщата, давайки ми да разбера, че не желае да е в кадър. Малко по-късно, успокоена, че разбрах какво иска, излезе и застана в сенките.

Това беше вечерният ритуал, с който съобщаваха на бога, че денят е приключил и благодаряха за това, което се е случило днес. Сутрин започваха отново със светилника, по тъмно, обясни ми младата жена. „За да поканите бога в деня си ли?“ – попитах без да се надявам тя да ме разбере. Но жената закима утвърдително.  По-възрастната жена седна до светилника с двете момчета. И тримата събраха длани пред себе си. Благодарност и молитва. Загледаха ме за момент, докато снимах, а после загледаха огъня. Поседяха така. Аз спрях да снимам. Надявах се, да съм уловила това усещане за храм и благодарност, което се разнасяше заедно с аромата на маслените лампи под невидимите вече на фона на тъмното небе палми. Не знаех защо ме поканиха там. Усещах се така, сякаш съм получила достъп до нещо специално, което обаче не разбирах напълно. Защо искаха да снимам, когато беше ясно, че едва ли ще получат снимките? Те знаеха, че след няколко часа потегляме и вероятно никога повече няма да се видим. Може би просто искаха да ги запомня? За да запомня момента? Да го споделят? Или просто тази малка история искаше да остане в мен, за да си я отнеса, заедно с образите в моят дом, като пламъче, което съобщава на бога, че съм се прибрала и всичко е наред и да го поканя да влезе в дните ми…  Не знам.

Знам само, че всяка история ще намери човека, който се нуждае от нея и ще го докосне по този начин, по който човекът има нужда, ще му предаде онова, което той или тя има нужда да чуе.  Историята ще ни намери по свой си начин. Ще се спънем в нея, ще ни дръпне за ръката, а ако имаме късмет, ще се връща в съзнанието ни, докато не я разкажем, та да достигне и до онзи, който не е бродил по тези земи, но има нужда да се спъне в нея. Така и образите, които улавяме. Някои са само за нашите очи, но други трябва да пътуват и да получат свободата си да разказват, да се отразяват в очите на другите и да намират там смисъл. А историята, която ме дръпна за ръката тази вечер … тя щеше да се връща още много пъти и да ми напомня за духа на кокосовата гора. Щях да изпитвам още дълго смущение, когато използвам думата „бог“, страхувайки се от това да не бъда погрешно разбрана… Защото аз не съм от истинските разказвачи, казвах си по-късно, докато се опитвах да записвам мислите си. Аз дори не знам как се прави това. Докато те, истинските разказвачи улавят истории и образи и умеят да ги пуснат в света, като хвърчила, които прекосяват висините и карат човека да мечтае или да плаче или да се извисява … или всичко това заедно.

Такива мисли ми се въртяха в главата, докато събирах багажа си по-късно, прекъсвани от чудения как да събера всичките шишета и шишенца, получени предния ден от ашрама и как стана така, че уж по-големия ми куфар внезапно се оказа твърде малък за всичкия ми багаж. Когато бях готова най-после, се опитах да спя, но не можах. Мисълта за предстоящото пътуване ме вълнуваше, спомена за жената от съседната къща и светлината, която кани бога в живота на хората някак си трептеше в мен като светлината на огънчетата в светилника и ме изпълваше с някакво особено чувство, за което опитвах да намеря точните думи, но не успявах.

И ето така дойде часът на тръгването и в тъмното помъкнах куфара и раницата навън, минах за последен път по витите стълби и излязох в горещата нощ под кокосовите палми.