12.02.2024

Сутринта точно в 3.30 телефонът ми иззвъня. Лиджу вече чакаше долу. Бях чела много за индийската „точност“ и навикът да закъсняват, дори някъде бях срещнала анекдотичното твърдение, че ако закъснееш по-малко от 30 минути, се приемало за неуважение… За това не бях твърде точна. Но… ето че не било така.

Не бях спала тази нощ. Вълнувах се. Предстоеше най-неизвестната част от пътуването. Тази, в която трябваше да изминем тези повече от 2000 км., а нямахме представа как. Нямахме представа дори къде ще спим тази нощ. Тя обаче беше все още далеч, абстрактна, на фона на полюшващите се тъмни палми и енергичния ни водач, на фона на куфарите и торбите с шишенца аюрведични лечебни масла и сиропи (макар че думата „сиропи“ е пресилена за горчивата течност, разпределена в по десетина шишета за всеки от нас, които ние съвсем съвестно си бяхме прибрали и подредили, заедно с предписанията на лечителя). Ранното потегляне се налагаше, за да успеем навреме за резервата за тигри. На тръгване това също изглеждаше абстрактно и необяснимо, но се доверихме на местните, които настояваха, че така трябва.