16-17.02.2024

Река Кришна тече спокойна, изпълнена с живот, блестяща, животворна. Това е третата по големина река в Индия. Минава през щатовете Maharashtra, Karnataka, Telangana и Andhra Pradesh. Ние сме Telangana. Така поне си мисля. От дистанцията на времето се опитвам да подредя в съзнанието си този отрязък от пътуването. Той едновременно е странен- защото някак си за първи път се докосваме до неща, с които никога не сме се сблъсквали. Които някак си по-късно започнахме да разбираме. Макар че в мен продължава да стои някакво объркване и смущение. Сякаш не съм била способна да видя всичко, което е пред очите ми. Едно стъписване. То е различно от подозрителността и страховете ми от предишните дни. То е шок от различния свят. Възторг от директния досег с неща, за които само съм чела. Респект към автентичността на света, в който някак си се бяхме събудили. Но да карам подред.

И така, февруари вече е преполовил, загубила съм представа за времето. Още предната вечер съм установила, че интернетът е с неочаквано добро качество – факт, който ще продължи да ми прави впечатление до края на пътуването. Събуждам се, а слънцето е високо над хоризонта. Мощната музика, разтърсила ме преди изгрева, сега ми изглежда като сън. Излизам, за да видя най-после къде съм. Три бунагала, долепени едно до друго. Малко зад тях, още няколко. Пред тях – голям двор, покрит с мека бяла пръст. Разхождат се кокошки и няколко котки. Всичко това, в нещо като малка падина, до която води стръмният път, по който бях усетила да се спускаме снощи. Там някъде, до входа,  седи младият човек от среднощ. До него млада жена, с дете на ръце се суети. Човекът ме вижда и хуква към мен. Носи ми вода. Имам нужда! Благодаря. Опитваме се да говорим. Някак си разбирам, че той и жена му са от Непал, избягали тук, защото там животът е много труден. Спътниците ми скоро също са навън и с Тал тръгваме на разходка.

ова е много малко село. По пътя лежат крави, в дворовете има крави… Разхождат се петли и кокошки, притичват малки същества, подобни на катерици, но с друга окраска… Една жена забелязва камерата ми и много сърдито ни приближава. Стряскам се. Тя носи тояга и изглежда наистина много сърдита! За миг застава и изпитателно ни гледа. Аз все пак снимам кравата. Отминаваме. Жената се успокоява. Очевидно сме обект на подозрение: непознати чужденци, които имат неясни намерения…Но убедила се, че сме безопасни, жената губи интерес към нас и си тръгва. Няма да причиним зло на кравата. Това е достатъчно. Чак после ще научим, че сме първите посетители от Европа. Чак след ден ще научим каква точно екзотика сме. В тези първи моменти, просто се лутаме. Ние гледаме хората с удивление – и те нас така. Хората и храмовете. Те са навсякъде.

Достигаме до храм, пред който има доста хора. Дори има сергии, на които се продават неща. Кокосови орехи. Някакви малки пликчета с жълт и червен прах. Мед. Мляко. Купувам комплект неща, сложени в плик. Цената е много ниска, символична. Не знам какво да правя с тези неща, но ми се струва подходящо, приемам го като подкрепа на местния бизнес, така да сe каже. Много по-късно ще науча, че това са неща, свързани с ритуалите в храмовете. По-късно разбирам предназначението на кокосовите орехи, които се чупят като жертвен дар към бога. Млякото и маслото също имат специфично предназначение, но не съм напълно сигурна. Така или иначе, в този ден ние влизаме за първи път в индийски храм, ако не се брои ашрама в Керала и местата, на които сме надникнали. Показват ни къде да събуем обувките си. Леле, как парят плочите по пътя към храма! Притичваме. Вътре е благодатен хлад. Един млад човек се заема да ни развежда през различните места в храма. Има нещо като ниши – по-големи, почти колкото стая или по-малки, в които винаги в средата има онзи специфичен камък, който прилича на издължено яйце (или заоблен цилиндър, не знам как да го опиша по-добре, а снимането е забранено и тази забрана спазвам и ще продължа да спазвам почти без да направя опит да я наруша) и знаци около него. Човекът обяснява на смесица от английски и родния си език, трудно разбираме.

Накрая, когато обиколката приключва, ни кани да седнем на пода. Не знам дали има значение мястото и ориентацията спрямо посоките на света. Умът ми е объркан и не успява да запомни такива детайли. Човекът ни пита дали знаем какво е медитация. Разбира се, как да не знаем! Към този момент ми е дори малко обидно да ме пита. Повече от ясно е, че знам! Да не говорим за Тал! До края на пътуването обаче тази моя арогантност ще се стопи в известна степен и директния ми опит ще постави под въпрос много от нещата, които си мисля, че знам. Но в този момент, в храма на Шива, аз съм убедена, че знам всичко за медитацията. Сядаме с кръстосани крака и притихваме. Всъщност, не е съвсем така. Умът ми не се успокоява веднага. Лута се. Иска да знае. Да види какво се случва, не е спокоен да седя така със затворени очи. Тайничко отварям леко едното си око за да видя кой какво прави. Тал медитира, младия човек също. Забелязвам покрай стените още хора, насядали по пода, медитират. Умът ми се примирява и затварям най-после очи. Вътрешното бърборене не утихва веднага. Но в тишината, усещам хладния под, тежестта на тялото си върху древните плочи, усещам лекото движение на въздуха, когато някой тихо влиза или излиза…вече няма значение. Потъвам в тишината, зад която се долавя глъчката навън. Долавям аромата на благовонията, мирис на цветя…а после умът ми спира. Нещо в мен се отваря. И усещам космоса. Или онази безкрайност, която е отвъд мен, отвъд храма, отвъд земята, онази необятност, която съдържа всичко…Изгубвам се в нея, няма тревоги, няма страхове, има … цяло. Някой ме докосва леко и космосът изчезва, за да се върна в хладното пространство на храма. Тихи сме. Вътрешно и външно. И си тръгваме. А на входа попадаме в глъчката, просяци и деца се приближават, обграждат ни за момент (но не агресивно, просто са там), подминаваме, те се движат за малко с нас и после ни оставят.  

Когато се връщаме в бунгалата, Ник вече е уредил някак си някой да дойде да ни вземе с тук-тук и да се разходим. Много хубаво! Рикшата скоро е тук, товарим се и потегляме. Първата ни спирка е река Кришна. Стигаме до идеята да отидем първо там през много сложна комуникация със собственика на бунгалата, който е от другата страна на телефона. До края на деня почти всеки знак, който правим, че искаме нещо, не сме разбрали нещо или просто се попитали „това какво е“, води до там, нашият водач, който не знае английски изобщо, да звъни на човека. И разговорът е сложен, всеки път. Един от нас обяснява, после двамата (водачът и неговия шеф) си говорят, после човекът от другата страна на линията ни обяснява ситуацията. Та, стигаме до реката. Там, под импровизиран сенник седят или лежат група мъже. Очакват хора за лодките си. Спазаряваме се за цената. По това време всъщност не сме добри в пазаренето и „спазаряването“ се състои в това да ни кажат цена, а ние да я приемем. По това време знаем много малко за начина на „ценообразуване“ в Индия. Аз лично го научавам много по-късно и то по сложния начин.

Качваме се на лодката. Потегляме. Покрай нас подскачат рибки. Чувствам се като в анимация на Дисни! Прелитат птици, кацат на брега, по лодките, навсякъде. Толкова много и толкова изобилен живот! Срещаме други лодки, рибари, които ни махат засмяно. По брега се виждат групи от хора, които теглят мрежи. В далечината виждаме храм. Най-известния храм по тези места! Обаче не можело да отидем там. Онзи проблем, с различните щати… От дистанцията на времето не съм сигурна, че това е вярно (може би ако бяхме предложил допълнително плащане?) , но тогава просто кимаме с глава и продължаваме. Срещаме лодка, в която се возят прясно оженени младоженци, още рибари, още риби и птици и накрая акостираме в подножието на гробница на древен мореплавател от персийски произход.

Следващата ни спирка е за обяд. Ние сме единствените посетители. Не е точно ресторант. Постройка, с кухня, широко преддверие и хубав двор. Настаняваме се. Сервират ни ориз, дал (местно ястие от леща), роти, зеленчуци, къри от зеленчуци, кисело мляко… Ужасно вкусно е. Накрая ни приготвят храна и за вкъщи и потегляме отново. Следват още храмове, едни пъстри, други по-семпли.

Един от тях изглежда много древен. В него няма посетители. Наоколо се лутат кози, с елегантни дълги крака и пощипват трева. Една жена пристига, прави ми знак, че не желае да я снимам и го отключва за нас. И ние влизаме почтително, разбира се събули обувките си далече преди входа, сядаме и на този хладен под. Тук няма толкова статуи, но има символика, която  съзнанието ми не разбира. Но една друга, по-интуитивна част от мен, следи плетениците на символите и усеща почит. Почит към един отминал свят. Или към нещо непреходно? Почит към връзката с божественото. Към вярата в една по-голяма сила, от която човешката душа някак е част, с която човек се свързва, дори да няма думи да назове това, което преживява, дори да идва от съвсем различен свят.

Тръгваме си отново тихи.

И някак си, това изглежда краят на деня. Но не е точно така. Минаваме покрай поле в което виждаме огромни камари … люти чушки. Отначало не реагирам, сцената ми изглежда сюрреалистична, И после виждам едно по-малки купчина, където седят жени и сортират чушките. Не знам дали възкликвам, дали казвам нещо. Нашият водач спира и ми сочи да отида при жените. Няма нужда от нищо повече. Направо тичам натам. Питам със знаци дали може да снимам. Жените не възразяват. Прехласвам се. Жените, в камарите люти чушки, в жежкия следобед, докато въздухът пари от горещина и лютивина. Потичат ми сълзи от лютото. Жените, които отначало ме игнорират, започват да ми се смеят, стават, приближават се, показвам снимки, водачът ни ме снима с най-смелата от тях, подаряват ми няколко люти чушки, които аз грижливо пазя, през целия път, чак до България, където ще бъдат най-важния подарък, който ще донеса…

Денят се изнизва. На балкона на всяко бунгало има малък басейн, сега пълен с вода, стоплена от слънцето. Усамотявам се в своето бунгало, в личния си басейн и гледам залеза. Не знам какво повече бих могла да искам от този ден. Умът ми е притихнал отново и се усещам в безтегловност. Малко като в сън.

Нощта идва със шествие, което не разбирам. Изтичвам на улицата. Сватба, обяснява ми един млад човек, който говори английски. Сега ще има цяла нощ сватба. За щастие, шествието отминава нанякъде, заспиваме, за да бъдем събудени в 4 отново от мощната музика. Музиката, която буди бога. И не знам дали наистина го прави, но знам, че мен събужда безусловно и усещам във всяка клетка на тялото си как животът – мощен, пълнокръвен, вибриращ, пулсира и иска да бъде изразен по всякакви начини. Иска да танцува, да се движи, да твори, да бъде.

Този следващ ден отказваме рикшата. Скитаме из малкото селце и околностите му, срещаме местни хора, които с радват да ги снимам как работят на полето, как перат в реката, как вадят мрежи. Стигаме до най-отдалечената точка, където откриваме луксозен хотел, с ресторант. Разбираме посядаме, поръчваме храна и вода. И се чувстваме наистина много специални. Куп сервитьори се въртят около нас, предлагат едно или друго ястие. Мениджърът на хотела пристига, показва ни стаите, моли да ни снима пред табелата и иска разрешение да публикува снимките ни. Той е този, който ни казва, че сме първите европейци по тези места. После продължаваме, кралски рибарчета прелитат около нас и зелени папагалчета. Изминаваме доста големи разстояния и неясно как кракът на Ник сега е съвсем добре, не саботира голямото ходене, напротив, Ник е пълен с енергия, не по-малко, отколкото ние с Тал. Не ни плаши нито силното слънце, нито прашния път. Обикаляме. Между хора, храмове и крави, птици и животни. Деца тичат и се закачат с нас, някои хора ни махат и се усмихват, други са начумерени, Чувствам се в пълна безопасност. Вечерта пак скитаме, сега само с Тал. Снимам група деца, когато една кола внезапно спира някъде зад гърба ни. Опа! Сега ще имам проблеми, че снимам децата, мисля си, споделям с Тал набързо и тя се бои от същото. Но не. Младеж и девойка пъргаво изкачат от колата. Може ли да се снимат с нас? Може, защо не. Правим си общо селфи, те щастливо си отиват, а ние продължаваме така да скитаме до тъмно.

Когато се връщаме, Ник си говори с някакъв човек. Собственикът на бунгалата е дошъл специално, за да се срещне с нас. Отново чуваме, че сме първите европейци по тези земи. Имало един човек, някога, може би от Ирландия, който живял, но не в селото, а в града. И никой друг. Човекът ни кани в колата си (голяма, бяла, добре поддържана кола, която изглежда скъпа, но за съжаление вниманието ми не улавя детайли като марките на колите). Обикаляме из близкия град. Води ни в своя бар, където можем да си купим бира. Ура! Не сме опитвали никакъв алкохол откакто сме пристигнали. Не че ни липсва, но някак си е друго да имаш една студена бира в края на горещия ден, не е ли така? Та, тръгваме си с по една бира „Kingfisher” и още някакъв вид, прибираме се и си казваме „наздраве“. Помежду си, а и на колегите в България, които точно в този момент ми пращат снимка от бар в София, където си казват наздраве с… да, с „Kingfisher”.

Ние, нашата малка групичка в Индия имаме сериозен повод за празнуване. След разговора със собственика на бунгалата, имаме осигурен транспорт до Каджерал. Нашата най-важна точка, където трябва да сме след само 4 дни .Сделката е наистина отлична. На една доста добра цена получаваме кола и шофьор. В цената влиза горивото и заплащането за услугата. Нямаме никакво задължение да мислим за шофьора, за храненето му или за спането му. Сутринта, след изгрев, потегляме. Сега не ни се налага да мислим толкова прецизно нито къде ще спим, нито коя точно е следващата дестинация. Просто ще пътуваме, ще останем някъде по пътя, после на друго място. И така – до 19-ти февруари, вечерта, когато трябва да пристигнем в Каджерал.

Приготвяме си багажите. На сутринта сме събудени, заедно с боговете от храмовете по поречието на река Кришна, готови за път и за нови приключения.

Колата ни чака, бяла и спретната, а на капака и се е облегнал усмихнат млад човек.

Сбогуваме се със семейството, оставяме задължителния бакшиш и потегляме.