Албести – Трансфъргашкото шосе – до тунела преди езерото Балеа и обратно.

Дъжд. Планина, която диша. Залез над езерото.

Тази сутрин усетих, че съм загубила представа за времето. Днес трябва да е петък, нали така? Първи учебен ден за децата. Оставам и днес в Албести, при прекрасната Мария, с която вече използваме гугъл преводач, за да се разберем за малките домакински подробности. Пране, малко сготвена храна, подготовка за следващия етап и работа. Това са целите за днес.

Седем часа по-късно, с главоболие от времето, прекарано от екрана, вземам Тара и се мятам на колата. Вали. Просто да отидем някъде. Корбени. Оказва се, че е на 15 минути. Обикалям из околностите в дъжда, попадам на частен имот и се връщам, подканена любезно, но твърдо от собственичката.

Албести – Куртя де Арджеш – Албести

Тази сутрин се усетих изгубена и много тъжна. Мария ми обясни, че отива в града и останах сама. Трябваше да поработя. Имах онлайн среща.

Размотавах се из къщата и двора, направих си кафе и закуска от каквото ми беше останало. Защо изобщо ми трябваше това пътешествие? Прииска ми се да съм си в къщи и всичко да е като преди. Но нямаше как да е „като преди”. Някакви неща се бяха случили, които бяха отгърнали нова страница. И сега ми беше тъжно и самотно. Тара тичаше щастливо из двора, а аз седях с чаша кафе на стълбите и оставях тъгата да се разлива в мен.

Пристигнах в Албести. Малко градче или може би село малко след Куртя де Арджеш. Пътуването беше дълго, въпреки, че километрите не бяха толкова много, не повече от 400. При това по-голямата част изминах по магистрали. Няма да се спирам твърде много на пътуването. В него нямаше нищо особено, пътуване. Малко объркване около таксите за преминаване на един мост и загуба на време докато разбера, че може просто да кажа на първата бензиностанция, че съм го преминала, за да направят необходимото и да платя 13-те леи. Иначе, ако не го направя, както прочетох междувременно, глобите са много големи. Изобщо, както изглежда правилата за движение по пътищата са много строги и последиците са сериозни. За това – внимателно. Макар че към края се оказах на участъци с ограничение от 30 км. в час, които честно и почтено се опитах да спазя, което много изнерви останалите шофьори.

Нощта мина добре. Сутринта се разхождахме по шумните улици, а после поработих доста, цели 7 часа. В края на деня реших все пак да се размърдам. Прочетох в Гугъл, че в града се намира много стар български скален манастир. Проверих къде е и установих, че е само на 2 километра от къщата. Супер, казах си, отиваме. И тръгнахме.

Всъщност скалните манастири са недостъпни. Някога Чаушевску е разпоредил върху тях да се построи постройка, която да ги покрие. Строена-недостроена, сега стои като някакъв обелиск, а манастирите са недостъпни. Скалните. Иначе на върха на хълма има манастир, който е фукциониращ. И църква, вътре в двора му.