Това беше един много дълъг ден. Имах намерение да стана преди 5, да отида до Тюленово и да снимам през синия час и изгрева. Но… вече си знаете това за добрите намерения. Не можах. Все пак успях да се събудя преди изгрева и точно, ама точно преди слънцето да се покаже иззад хоризонта бях в Тюленово. И пак не бях преценила добре ситуацията, слънцето не беше точно там, където си го представях. Нищо. Поснимах, пих едно кафе на терасата на симпатичното ресторантче и тръгнах обратно. Бях забелязала нещо любопитно на отиване и се спрях да го огледам. Не бяха скали, а бетонни блокове, във формата на пирамиди. Понечих да взема Тара с мен, но там се оказа пълно с улични кучета. Цяла глутница. Обичайната и реакция този път не беше посрещната спокойно и цялата глутница се нахвърли върху нея. Към мен не бяха агресивни. Оставих ги да я облаят добре, за да знае, че и другите кучета могат да лаят. Това не и се беше случвало до сега. Оставих я само няколко минути, но явно бяха достатъчни, защото като отворих вратата на колата, мигновено се качи, без възражения, мълчалива този път. Поснимах още малко и се прибрахме в хотела. Нататък имаше работни часове и срещи, чак до следобеда. Жената на рецепцията се съгласи да ме остави да си свърша нещата, което, честно казано беше много комфортно.

Късно следобяда с Тара отидохме на Шабленския фар. Отново хубави намерения. Вече се сещате. Реалността се оказа друга. Близо до фара имаше паркинг, където оставих колата. Със слизането осъзнахме и двете, че наоколо е пълно с кучета. А Тара още не умее да се сдържа в присъствието на непознати кучета. Лай, дърпане, мятане, лудница някаква. Тръгнахме към съоръжение, което ми заприлича на мост или кей (после прочетох, че е морска естакада). Оказа се, че там текат строителни работи. Огради, машини и кучета. (по-късно прочетох статия от 2019 г., че строителните работи били на приключване… не знам дали за същото се отнася, но във всеки случай не са приключили).

Вчера…(вчера ли беше? Сякаш измина поне седмица)… вчера малко се изложих. Или да кажем, фантазиите ми се приземиха в реалността доста грубо. Но да карам подред. Напуснахме Златните трудно, бавно, едва пълзейки в почти неподвижната колона автомобили, образувала се поради затворен главен път. Последва и известно лутане из Варна (да си взема застрахователните полици от Спиди и някои други дреболии) и чак тогава, най накрая се оказах на пътя към севера, Тара беше се примирила и кротуваше, та пътуването беше спокойно. Нямах представа обаче къде да спра за нощувка, да спирам ли или да карам докато мога. Не можех да взема решение. След село Свети Никола видях табела към Яйлата и без да се замислям завих натам.

9 септември 2023, събота, 9 ч.

Почувствах нужда да разкажа на някой (може би конкретен някой или фантазията ми за него, която го превръща в неясен образ…) за това как тази сутрин с Тара намерихме един балон на плажа. Червен балон, на който пише „Честит рожден ден”. От вчера Тара е изплашена от вятъра, а аз изпитвам плахост и несигурност като си мисля всички тези несигурни мисли, за това, че не знам къде отивам и какво точно се надявам да намеря, само искам да прекося едни вътрешни граници и да отида отвъд страховете си. А страховете ми приличат на тези на Тара – подухне вятър и раздвижи едни неща, които до вчера стояха кротки и неподвижни – някакви платна с реклами, детски играчки, накачени пред магазините и … да, червен балон на плажа, останал почти без въздух, но напомнящ за някакво парти снощи.