Късно следобяда с Тара отидохме на Шабленския фар. Отново хубави намерения. Вече се сещате. Реалността се оказа друга. Близо до фара имаше паркинг, където оставих колата. Със слизането осъзнахме и двете, че наоколо е пълно с кучета. А Тара още не умее да се сдържа в присъствието на непознати кучета. Лай, дърпане, мятане, лудница някаква. Тръгнахме към съоръжение, което ми заприлича на мост или кей (после прочетох, че е морска естакада). Оказа се, че там текат строителни работи. Огради, машини и кучета. (по-късно прочетох статия от 2019 г., че строителните работи били на приключване… не знам дали за същото се отнася, но във всеки случай не са приключили).

Тара продължи да се мята и да лае, трудно удържима. Уличните кучета, в интерес на истината, бяха дружелюбни и любопитни към това диво същество. Хората обаче ме гледаха с упрек. Е, добре. Ще си тръгваме. Ясно е, че нищо няма да стане. И точно когато приближихме колата, до нас спря друга, от нея с елегантна походка излезе едно голямо и много красиво куче, без нашийник. Тара приложи обичайната си тактика на лаене и мятане. Кучето я погледна, застина за миг, сякаш се чудеше какво да направи и после се втурна към нея. Миг преди да я достигне, собствениците се намесиха и предодвратиха сблъсъка. Кучето остана наказано в колата, както и Тара. Така се оказаха в две коли, две наказани кучета, да се гледат и да си мислят как стигнаха до тук. Аз си взех фотоапарата и хубаво се разходих сама наоколо. Момента не беше подходящ за снимки – ярка светлина, най-вече. Все пак документирах фара и няколкото облачета около него. Докато снимах вълните с дългия обектив, забелязах, че някъде в далечината вълните се разбиват доста зрелищно. Метнах се на колата и хайде там. Там е лесно да се каже сега, но тогава нямах никаква ясна представа къде е това „там”. В крайна сметка, намерих едни скали. Нямаше жива душа наоколо и се зачудих дали да не я оставя да потича, без да я контролирам непрекъснато. Не, казах си, ще вземе да дойде някои куче от нищото… и я вързах за една скала, за да мога да снимам. Каква грешка! Около десет минути по-късно Тара дотърча мятайки щастливо опашка, а поводът и лежеше прегризан до скалата. Е, толкова по въпроса с доверието. Ако не и го дам, ще си го вземе. Яд ме беше, че дадох 50 лв. за това нещо, което удържа няма и две седмици. Нищо, викам си, ще намеря друг. И снимахме тази вечер с Тара, тя тичаше на воля по скалите, опитваше локвичките морска вода, приближаваше опасно към ръба на скалите и ме плашеше. Аз се опитвах да снимам от статив, залезът беше интересен и се чувствах много добре, изгубена между камъните и вълните. Бях облякла една зелена рокля на жълти цветя над клина и потника и тя се развяваше на вятъра и ме караше да се чувствам отчасти романтично, отчасти да се присмивам на себе си за този си избор. Мислех си за предразсъдъците, които имаме и не виждаме. Добре, хайде не в множествено число, че другите хора може и да нямат. Мислех си, че съм свободна от предразсъдъци, но именно там, на тези скали, докато внимавах къде стъпвам, докато се мъчех да закрепя статива на неравните камъни, докато подвиквах на Тара, за да не се отдалечава твърде много, си мислех за това, че всъщност имам сериозни предразсъдъци към мен самата. Че имам някаква представа кои хора могат да са пътешественици (млади, задължително), какво значи „истински” пътешественик, „истински” фотограф, дори защо не „истински” писател. Дали външното признание ги прави такива? Или когато човек може да се нарече така, преодолявайки фантазиите си и да, предразсъдъците си за това какво означава да е „истински” еди какво си. Мислех си за изискванията към себе си, вярванията. За това какво трябва да мога да правя. Големите, непосилни изисквания, които ми пречат да забележа какво наистина мога да правя, къде наистина мога да стигна, каква грижа ми е необходима, за да мога да пътешествам, да имам живота който искам… Там, на скалите звучаха много добре в главата ми, но сега са се разпилели. Знам, че тогава стана едно малко преобръщане, малка промяна, която ми даде някаква нова увереност, не някаква грамадна увереност, малка, колкото малко камъче търкулнато между скалите неувереност. Но все пак я усетих. Приемането на себе си, без предразсъдъци и неоправдани очаквания. Защото това пътешествие не го прави някаква фантазна личност, а точно тази Анета, с всичките години зад гърба си изживян живот, с проблемите, дошли с годините, тежестта на тялото, прекарвало твърде много часове зад екрана на компютъра и лишавала себе си от движение и радост твърде дълго, с тъгата, която носи, с опита и страховете, неизлекуваните травми и придобитата с времето опитност и мъдрост (на думата мъдрост доста се поколебах, но се реших да я оставя, защото то за толкова години все някаква мъдрост ще съм събрала, нали). Не някакво фантазно същество, а аз, такава, каквато съм точно в този момент от живота си. Несъвършена, неопитна, едва признала пред себе си нуждата от пътуване и ококорила очи, току що разбрала колко страхове носи в себе си.

Защото страховете… да… за тях сигурно още много ще говорим. Защото преди нямах представа, че имам толкова страхове. И беше толкова лесно да бъда безстрашна в познати води. Но ето ме сега на път в едно неизвестно (за мен, да ме прощават истинските пътешественици, за които това не е нищо особено), отказала да заобикалям страховете си. Които се оказаха повече, отколкото бях предполагала.

…Стояхме на скалите до тъмно.