Нощта мина добре. Сутринта се разхождахме по шумните улици, а после поработих доста, цели 7 часа. В края на деня реших все пак да се размърдам. Прочетох в Гугъл, че в града се намира много стар български скален манастир. Проверих къде е и установих, че е само на 2 километра от къщата. Супер, казах си, отиваме. И тръгнахме.

Всъщност скалните манастири са недостъпни. Някога Чаушевску е разпоредил върху тях да се построи постройка, която да ги покрие. Строена-недостроена, сега стои като някакъв обелиск, а манастирите са недостъпни. Скалните. Иначе на върха на хълма има манастир, който е фукциониращ. И църква, вътре в двора му.

За да се стигне до там се върви по главното шосе, където минават тирове и всякакви превозни средства, а отстрани има малка ивица тротоар. Всъщност, за да се стигне до шосето, се минава покрай една малка автогара, обитавана от доста улични кучета. Да се пресече това пространство се оказа изпитание. Изпитание беше и вървенето по тесния тротоар. От едната страна прелитащи превозни средства, от другата някаква пресъхваща рекичка, в дерето някъде надолу, а на половината мост няма парапет. Прибавете още беснеещата Тара, току-що приключила сблъсък с поредното куче и картинката ще ви стане ясна. Но нищо. Имаме цел. На картата виждам езеро. Мисля си, ще стигнем до езерото, ще потича там малко. Отново реалността се оказа друга. Езеро може и да имаше, но така и не го намерихме. Най-вероятно беше пресъхнало. Достигнахме до монумента, охраняван от друга група кучета, Подминахме някак, колкото да се натъкнем на следващите. И така, два километра по път, който бих нарекла „черен”, ако не беше покрит с бял прах от кариерата, която съжителстваше с монумента над манастирите. Интересна комбинация. Бетонна постройка, предвидена да скрие нещо свещено (или да го предпази? На мен асоциацията ми беше, че е създадено за да скрие), точно до изровена в земята грамадна дупка, пропаст, изровени, издълбани бели скали. Сякаш вътрешността на земята е открита, разголена, наранена. Вървяхме по този път и докато бях заета с Тара и с нейните разправии с поредните кучета, постепенно усещах в себе си нещо особено. Една мрачна мисъл за смърт и разрушение. Трудно мога да я опиша. Може би защото не е точно мисъл, а странно, мрачно усещане. Не е и като фантазиите от предишната вечер. Нещо като видение (но пак не е точно, защото е вътре в съзнанието ми и знам, че е там). Дори се зачудих дали да не се откажа. Но, казах си, когато избирах това място, не знаех за манастирите. А мястото ме притегли с такава сила. Не вярвам да е защото е трябвало да работя 7 часа днес. За това продължих. И когато достигнах върха на хълма, на платото, усетих една лекота, силно контрастираща с мрачните усещания долу. Лекота и възторг, почит към живота. Как се сменят тези усещания? То се усеща като нещо идващо от мястото, не от мен самата. Нещо, което се просмуква. И преди съм усещала този контраст. Винаги, когато отивам към светилище. Но съм си мислила, че е заради трудния маршрут и факта, че не съм подготвена физически за такова изкачване. Че е заради това, че винаги съм с някого, пред който не искам да покажа умора или слабост. Това сега го нямаше. Изкачването беше леко, не се правех на каквато не съм и си се движех с моето си темпо, дори по-бавно, заради забежките на Тара. И сега, ако си помислите, че е защото на върха нямаше кучета… е, не познахте. Кучета имаше. Три на входа на манастира и едно, което охраняваше лозов масив (мястото е известно с лозовите си насаждения, впрочем). Аха, казах си. Може да е покрито, скрито, изровена може да е земята, обаче някъде в сърцевината на всичко това, все още живее енергията на едно светилище. Завързах Тара на едно дърво, за да не влиза в разправии с кучетата и се запътих към манастира. Едно от кучетата пазачи на манастира се завъртя любвеобилно около мен, с танцова стъпка на флиртаджия. Тара диво изревнува, но освен да лае нямаше какво да направи. „Съжалявам, миличка – казах и – ще стоиш там този път”. Вътре в двора на манастира една жена месеше. Беше красиво да се гледа как пресява брашното, а вятърът го разпилява на фона на залеза. До нея седеше доста по-възрастна жена, облечена някак изискано, с красива рокля, която ми заприлича на опашка на паун. (Още не съм се решила да снимам хора) Поздравих ги на английски, те ми отвърнаха на румънски. Попитах за манастирите, те не ме разбраха. Тръгнах си, но по-възрастната подвикна след мен и ми показа с жест да я последвам. Заведе ме до вратата на една църква. Преди да отвори с недвусмислен жест ме попита дали имам леи. Отвърнах, че имам само банкова карта. Не, не, настоя тя. Евро или леи. Кеш. Нямах. Тя вдигна рамене. Реших, че има такса за вход. Опитах да разбера дали може да се слезе към манастирите, но нищо не се получи. Жената не ми отвори и аз си тръгнах, Взех си Тара и се заприбирахме, обратно покрай всичките кучета, малко по-спокойно сега заради по-добрата стратегия на избягване. Наложи ми се да мина през доста грозни места, нещо като бунище дори, издрах се на някаква шипка, но странно, в мен цареше мир.

Вечерта с човека от кухнята се заговорихме. Оказа се строителен работник, дошъл от Молдова. Показа ми децата си и града от който идва. Почерпи ме с бира, а аз му дадох пакет сладки, които междувременно бях изнамерила в хаоса. Запозна ме с останалите, които също се оказаха строителни работници. Нямаше и следа от мрачните фантазии от предишната вечер, хората си бяха хора, техните си съдби и притеснения, вече ми бяха симпатични. Дори едрата молдовка, със снажна осанка, която се появяваше, за да се скара на всички, ми се усмихваше тази вечер и беше дружелюбна. Една майка разхождаше бебето си в градината, а Тара не гонеше котките, нито пък лаеше затвореното в клетка куче, а само искаше да си играе.

Когато си легнах, знаех, че съм готова да продължа на следващия ден.