9.02.2024
Когато се върнах от изследователската си разходка по червените пътеки на кокосовата гора, намерих спътниците си будни и готови за действие. Изпихме по един чай, закусихме плодове и се наканихме да потеглим на разходка. Излизайки от къщата, се натъкнахме на Пуршун. Човекът спокойно стоеше до оградата и ни чакаше. Беше прозрял, че намеренията ни нищо да не правим и просто да си почиваме са празни приказки. Изглеждаше, сякаш е разгадал мислите ни, но всъщност, сега като се замисля, най-вероятно някой му бе съобщил за сутрешната ми разходка и той очакваше следващия епизод скитане без посока.
Всъщност, гората се оказа не толкова пуста. Имаше доста къщи, които през нощта не бяхме забелязали. Една от тях беше съвсем близо до нашата и още сутринта бях видяла една жена да седи на верандата с телефон в ръка, а детето и да си играе наоколо. По-късно се оказа, че тя е роднина на Пуршун. Никога не разбрахме до край роднинските връзки между тези хора, но със сигурност това бяха големи родове, с много хора, свързани помежду си в сложни плетеници от родствени връзки, които си помагаха взаимно по всякакви начини, подаваха си информация, клиенти, бизнеси и храна, по начин, който трудно може да се проследи отвън. Аз самата произхождам от голям род и разбирам колко специални са тези връзки, наситени с привързаност и напрежение… Но в Индия това отива много отвъд представите ми. Не разбрахме колко деца има Пуршун, поради ограничения на езика, донякъде, но донякъде и от известна дискретност от негова страна, тъй като явно не желаеше да споделя как е свързан с този или онзи човек, който правеше някаква услуга за нас. Луси, жената, която живееше в Бенгалор е негова дъщеря, но Лиджу? В някакъв момент той нарече Луси сестра, но никога не заподозряхме, че може да е син на Пуршун. Или племенник? Не разбрахме.
В тази сутрин Пуршун стоеше до оградата и ни чакаше. Попита дали сме закусвали. Да, да, потвърдихме ние. Той продължи да пита: „А обяд? А вечеря?“ Накрая се съгласихме, че за вечеря е добре да приемем предложението му някой да ни сготви. Много по-късно разбрах, че това е била жената от съседната къща.
Тръгнахме по червените пътеки. Беше горещо и влажно. Очаквахме, че Пуршун само ще ни покаже пътя, но вместо това, той вървеше с нас през цялото време и се опитваше да ни разказва за себе си, за хората, които живеят тук, за околността. Малко разбрахме. Той бил учител, а тази къща построил сравнително наскоро. Имал малко земя, на която отглеждал местни култури, не разбрахме добре какви, може би захарна тръстика и ориз? Показваше ни къщи и ни казваше по нещо за хората в тях. Повечето информация е избягала от съзнанието ми. Някои хора се препитавали освен със земеделие, с лов на стриди, ако правилно разбрах. Намирахме се на брега на река Kadalundi, а тя се вливаше в Арабско море съвсем наблизо. Искахме да стигнем до морето, за това вървяхме по брега на реката. Минавахме покрай рибарски лодки и колиби, малки къщички, направени от подръчни материали. Една от тях ме очарова с цветовете си и привидния безпорядък на мрежи, гребла, кофи и други съдове, кокошки и петли, които се разхождаха наперено наоколо. Приближих плахо. Пуршун обясни, че хората, които живеят тук са мюсюлмани и точно сега (вече беше обяд) се молят, за това не е добре да ги безпокоим. В гласът му се усещаше уважение към съседите и тяхната религия. По-късно още много пъти щяхме да чуем за различните религии, съществуващи безпроблемно на тази територия, за уважението, което изпитват едни към други хората, изповядващи различна вяра, за уважението към традициите и ритуалите на различните.
Впечатлена от вниманието на Пуршун към съседите и техните религиозни практики, се отдалечих от мястото. То беше без ограда и аз лесно бях навлязла в територията на хората, но сега се измъкнах внимателно, почти на пръсти. Докато си говорехме малко по-встрани, молитвата приключи, хората излязоха и жената започна да готви на газов котлон. Поколебах се дали да помоля да снимам, но се отказах. Изпитвах известно притеснение. Повървяхме още малко. Ник отново започна да изостава. Пуршун го покани да седне на ствола на едно дърво и продължи с нас още известно време. Бях очарована от дърветата, клоните, зеленината, птиците, цветята. В България беше все още зима, а тук всичко цъфтеше изобилно. Когато понечихме да се връщаме (така и без да достигнем морето, което беше очевидно по-далече, отколкото очаквахме), Пуршун обяви, че е поръчал „тук-тук“. Кога беше успял, така и не разбрахме.
Моторизираната рикша обаче вече ни очакваше точно при ствола, на който седеше Ник. Пуршун предположи, че имаме нужда от обяд. Прав беше. За това обясни на шофьора на рикшата какво искаме, след което написа нещо на един лист. „Като тръгнете да се връщате, дайте го на човека с рикшата“ – каза ни. И така, натоварихме се. Чувствах се много развълнувана, седях на ръба на седалката, с камера в ръка. Пътят беше лош, стръмен, но всичко това не пречеше на човека да кара бързо, подскачахме, имах чувството, че ще излетя, стисках здраво желязната тръба на тавана и чувствах еуфория. След известно време излязохме от гората и продължихме по сравнително здрав асфалтов път, който ни заведе до нещо като град или част от град. Не знам. Не знам и кое беше това населено място. Запомних стълпотворението от мотори, рикши и крави, както и изобилието птици по жиците, покривите и оградите. Намерихме банкомат, изтеглихме пари в брой. Зазяпахме се в пъстри магазини и сергии за плодове. Тръгнахме по един прашен път. Нататък къщите ставаха мънички и бедни, тичаха деца и ни заглеждаха с любопитство. Един човек на мотопед спря до нас.
„Къде отивате“ – попита. Обяснихме, че търсим ресторант. „Сбъркали сте – каза ни той-Нататък са само къщи. Нямате работа там. Върнете се, пресечете улицата и ще намерите каквото ви трябва.“ Изглеждаше малко сърдит, за това не се поколебахме – върнахме се. Пресичането си беше друго приключение, умение, което тепърва щяхме да усвояваме. От другата страна видяхме надпис „хотел“, над нещо като гараж, в който се виждаха хора, които обядват. Несигурно се отправихме натам. Не ми се виждаше като място, на което искам да се храня. Но хората бяха много мили, зарадваха ни се и ни обсипаха с внимание и храна, а ние бяхме гладни. Вкусно беше, няма спор. Но не помня какво беше, толкова объркана се чувствах. Запомних само соленото „ласи“ – напитка от кисело мляко, която се предлага навсякъде, която може да бъде с най-различен вкус – от добавката на масала, през класическото манго или банан, до рози или обикновена захар. Тази беше класическа, солена. Макар да беше напитка от кисело мляко, не мога да кажа, че прилича на нашия айран. Има далечна прилика, но е различна.
После влязохме в малък магазин и напазарувахме зеленчуци и плодове, кокосово масло и сапуни. После се върнахме в къщата. Преди да успеем да разтоварим се появи Пуршун. В 4 следобед сме имали уговорка с Лиджу. Той сега е зает, но ни праща друго тук-тук, за да ни закара до реката за разходка с лодка. Поехме си за кратко дъх и се отправихме отново към реката.
Този път още по-близо до морето. Там, точно до един мост, ни чакаше лодка с лодкар. Натоварихме се и пътешествието ни по реката започна. Всъщност, за да съм точна, това беше устието на реката. На запад тя се вливаше в Арабско море. Очевидно се намирахме в регион, в който солената вода се смесваше с речната и създаваше специфични условия за живот, които не се срещат навсякъде. Като мангоровата растителност. Това е съобщество от растения- дървета и храсти, приспособени да живеят във влажните и солени крайбрежни области, каквито бяха бреговете и островите на река Kadaludi. Някои растения са се приспособили да се освобождават от солта чрез специални жлези, разположени на листата. Въздушните корени на дърветата, приспособили се да извличат допълнително кислород, едва докосваха зелената вода, която отразяваше причудливите им форми. В тях намираха подслон птици и насекоми, които зървахме за кратко.
Приближихме до острова с птиците. Резерватът за птици. Една от причината да отседнем на това място беше именно тази – да видим птиците. Но…не бяхме преценили сезона. Птиците бяха мигрирали. Повечето от тях. Единични бели чапли се разхождаха по брега или белееха в далечината. В друг сезон островът не можел да се види от птици. Но не и сега. Сега изглеждаше като изоставено парче кална земя.
Аз бях доста заета с опитите си да снимам лодкаря, който изглеждаше внушително и драматично на фона на залязващото слънце. Но кадърът, който виждах в съзнанието си като възможен, ми се изплъзваше. Ту не можех да уловя босите му крака, ту слънцето се оказваше не където ми трябва, ту нещо друго. Накрая се отказах, може би след 120-тия опит и се оставих на течението на водата. Слънцето се спусна над моста – ярко червено, драматично. След малко дълъг влак премина по моста над Кадалуди. Отправихме се към брега. Там ни чакаше Лиджу с дъщеря си и една по-малка кола, в сравнение с вчерашната. Не ни позволи да платим на лодкаря- после, каза ни. Накрая. Качихме се в колата, но вместо в къщата тръгнахме в друга посока. „Искате ли да ви заведа на фестивал“- попита той. „Подарък от мен“-добави-„без да плащате“. Потеглихме. Беше вече тъмно. Ако трябва да определя къде отидохме- не знам. Спряхме край пътя, където беше пълно с други коли. Повървяхме малко в тъмнина, докато стигнем осветена алея. От двете и стани бяха наредени продавачи.
Продаваха всичко. Засмени продавачи на сладолед и захарен памук, някакви ухаещи сладко сладкиши, играчки, пържени яйца, ни приканваха да приближим, да опитаме, да купим. Ние старателно отказвахме. Зад редицата сергии се виждаше поляна, с острови светлина. Мъже седяха на земята или стояха прави, всички съсредоточени в нещо, което очевидно се случваше в центъра на всяка групичка. Когато се вгледах, ми се стори, че играят някакви игри. Карти? Табла? Виждах зарове и карти. Приближих малко и започнах да снимам. Внезапно от една група се откъснаха няколко мъже и ме приближиха, замахаха ядосано, сочейки фотоапарата ми. Направих жест да ги успокоя, че няма да снимам, сложих капачката на обектива и се направих, че не ми е интересно. Те продължаваха да се въртят около мен, сочейки фотоапарата ми. Не се успокоиха, докато не се направих, че трия и не им показах снимките на продавачите и на мотористите които ме бяха подканяли да ги снимам. Лиджу ме дръпна от тях. „Не може да снимаш – каза ми- Това е забранено“. „О – възникнах разочаровано – снимането ли?“. „Не – отвърна и той – Хазартът“. Тогава разбрах какво бях видяла и смисъла на цялата сцена. И нейният абсурд. Защото макар хазартът да беше забранен, очевидно заниманията с него обхващаха огромна територия, това, което правеха тези мъже беше видимо и очевидно никой не се тревожеше, не правеше усилия да спре залагащите. Тогава още нищо не знаех за двойнствената природа на забраните в Индия. Поне на някои.
Междувременно, някъде пред нас се чуха барабани. Ритъмът ставаше все по-забързан, а по звука разбирах, че се приближаваме. Скоро ги видяхме. Полуголи мъже с барабани и флейти, създаваха този неописуем ритъм. Мъже с червени маски, струва ми се на демони и червени дрехи стояха на стълбите пред някакво пространство, заградено с ограда. Изглежда пазеха. Лиджу надвика звука на барабаните, доколкото беше възможно и съобщи, че това е семеен ритуал, част от фестивал, посветен на божествата. Всяко семейство (или по-скоро род) се събира в този период. Всяка вечер един род принася дарове на божествата и изпълнява ритуал. Заедно. Не можело да присъстваме, но сега мъжете с барабаните щели да влязат, щяло да има някакъв ритуал само за семейството и за малко специално поканени, важни за семейството хора. После сме щели да влезем. Аз не слушах много внимателно. Там е работата, че когато чуя барабани, нещо се случва с мен. Обичайният поток мисли спира, чувствам се притеглена като с магнит, ритъмът ме завладява и се разтварям в него. Ако имам фотоапарат в ръцете си, започвам да търся как да уловя ритъма в образ. Не мисля, че някога съм успявала, но тогава забравям, че това е невъзможно. Същото се случи и сега. Спрях да чувам Лиджу и неговите обяснения и се приближих. Започнах да снимам. Забравих за другите. И тогава усетих как някой ме дръпва. Лиджу ми сочеше един човек, който ме викаше. Мъжете с маски и червени дрехи ни направиха път и ние влязохме в свещеното пространство. Някак изведнъж се оказахме поканени. Някой ме хвана за ръката и ме поведе. Мъж, който изглеждаше така, сякаш е много важен и се разпорежда с церемонията, ми посочи мъжете с барабаните. „Снимай“- нареди ми той. После, докато аз се опитвах да уловя лица и движения, той ми заговори нещо на своя си език. Звучеше развълнувано и важно, но нямах представа какво е. Когато спрях за малко, той ме побутна да се обърна.
Посочи ми жените, наредени в кръг, всяка с дарове за божествата, подредени в малък поднос – горяща маслена лампа, ароматна пръчица, банан. Жените бяха от всякаква възраст, от много възрастни, до деца. Някои ме заглеждаха с любопитство, други оставаха съсредоточени в ритуала. В един момент се наредиха в колона и започнаха да се движат. Някой, може би мъжът, който ръководеше (или поне изглеждаше, че ръководи) ритуала, ми каза, че сега ще обиколят храма три пъти, в посока обратна на часовниковата стрелка. Прииска ми се да запаметя всяко лице, което виждах. Топлата светлина от лампите трепереше и играеше върху тези млади и стари лица, създаваше странна илюзия, че те не бяха просто отделни човешки същества, събрани за ритуал, а бяха поток, който се движи и има собствен живот. Преминавах покрай този поток и се оглеждах във всяко лице. От барабанния ритъм и играта на светлини и сенки, започнах да се чувствам така, сякаш и аз съм част от този поток, напълно сляла се, с поколенията непознати жени, които много бавно вървяха около храма, за да изпълнят ритуала си. В един момент една от тях леко забави крачка, в редицата се отвори място и една от тях ме дръпна в редицата.
Те стояха там, всяка с подноса дарове, а аз с фотоапарата си и раница на гръб. Усещах как обектива отразява светлината, сякаш беше една от маслените лампи, а редицата лекичко се полюшна, някак елегантно и много бавно се придвижи напред, в посока обратна на часовниковата стрелка, за да продължи обиколката на храма. Не разбирах ритуала и не знаех кое е това божество. Не знаех дори дали правилно съм разбрала що за фестивал е това и какво точно правят. Но в това отваряне на кръга, за да ме приеме, в тази недвусмислена покана да заема мястото си в кръга на жените, съзрях смисъл, който разбра само душата ми. Почувствах се приета, разбрана и част от едно голямо семейство, за което никога не съм предполагала, че съществува. Сякаш се бях загубила за дълго и сега те ме бяха познали и приласкали обратно. Усещането беше толкова силно, че без да искам се разплаках. То, чувството, някак си придоби плътност и го усетих да минава през тялото ми. Потокът се залюля и отново се раздвижи, а аз отстъпих крачка назад и потънах в тъмнината. Скоро след това движението на потока ме изведе до пространството, където моите спътници стояха, заедно с непознати хора. Лиджу и дъщеря му, хлапе на около 6 или 7 годинки вече губеха търпение. Отдавна искали да си тръгнат, но никой не знаел къде съм. Няколко души помолиха да ги снимам, изпълних желанието им и потеглихме обратно, отново покрай сергиите и местата за залагане, покрай мотори и пешеходци, пресякохме и тръгнахме към гората, а барабанния ритъм се носеше над всичко това, отекваше над кокосовите дървета, потъваше в червената прах и изглеждаше неизбежен, всепроникващ.
Когато стигнахме до къщата ни, пожелахме лека нощ на Лиджу и малкото му момиченце, разбрахме се утре, малко след изгрев да потеглим в търсене на нови приключения и се прибрахме. Там ни чакаше вечеря. Idli – кръгли питки, направени от ферментирала леща и оризово тесто и кокосов сос. Никога не бяхме опитвали нещо толкова вкусно! Питките имаха нежна консистенция и приятен вкус, който чудесно се допълваше от кокосовия сос. Наясно съм, че няма как да пресъздам нито вкуса, нито аромата, нито пък точно да опиша какво точно представляваше храната. Такива са ограниченията на думите …
Дълго не можах да заспя тази нощ, чувах далечни барабани и не знаех дали наистина звукът им достига до спокойната кокосова гора или звучат някъде вътре в мен, в съзнанието и кръвта ми, мислех за този поток жени, от който се бях почувствала част, за начина, по който мъжете с барабаните и костюмите бяха влезли в свещеното пространство, а жените ги бяха посрещнали. И не се опитвах да разбера нищо от видяното. Може би имах порив да се поровя и да почета – какъв ритуал бях видяла? От какво бях станала част неволно? Но не го направих. Стори ми се, че ако се впусна в опити интелектуално и рационално да разбера преживяването си, то ще се разсее и изчезне. За това го оставих така. Да говори на душата ми, на кръвта ми, на костите ми. Без претенция да разбирам.
Впрочем, по-нататък това щеше да ми се случва често.