… или за гледката, която все пак ни заведе в Дубай

07.02 – 08.02.2024 г.

Ереван (Армения) – Абу Даби (ОАЕ)- Дубай (ОАЕ) – Каликут, Керала (Индия)

За Дубай няма какво толкова да се каже. Не че не е интересно или не си струва да се отиде. Много хора го познават далеч по-добре, отколкото беше възможно да го опозная. „Опозная“ е помпозна дума в случая, невъзможна претенция. Кацнахме някъде около обяд в Абу Даби. Нали си спомняте, че бях объркала летищата… И сега вместо да се впуснем в някакво малко приключение, се налагаше да търсим как да изминем разстоянието между летището на което бяхме кацнали и апартамента, който бях запазила. 112 километра. На следващият ден трябваше да излетим от същото летище за Каликут, Керала. Седнахме в едно кафе на летището да мислим какво да правим. Да зарежем резервацията и да наемем друго място, наблизо? Бях готова да жертвам платената сума, чувствах се ужасно виновна. Приятелите ми ми напомняха през половин час как сме запазили заедно този апартамент, как заедно сме гледали картата и как заедно сме решили, че не е далече от летището.

или

За проявленията на трикстера

 (5.02 – 7.02.2024 г.)

Пътешествието ни до Индия започна с полет до Армения, Ереван. Оказа се лесен, сравнително кратък полет. Пристигнахме привечер. От апартамента, където щяхме да отседнем, ни бяха осигурили трансфер. Шофьорът ни, горд арменец ни преведе през цялата история на Армения, с нескривана гордост, по време на пътуването ни от летището до центъра на града. Не използвам думата “горд” произволно. Имаше в него някакъв дух и достойнство… наподобяващи извисяващия над града се връх Арарат. Говорехме на смесица от руски и английски. Когато се налага да проговоря на руски, се получава една странна смес, от която и мен ме боли главата, не знам отсрещната страна как оцелява. Та, опитвах се да превеждам на приятелите ми историите, които той разказваше, опитвах се да договоря да ни закара обратно до летището като му дойде времето, истински се стараех. И без да искам, по-скоро, за да си улесня изказа, споменах, че собственичката на апартамента му е „шеф“. Леле как се разлюти тоя човек! Никой не можело да му е шеф. Никой не можело да го командва. Никой… „Чакай бе човек“ – опитах се да се вмъкна – „Аз заради превода така…“ Това малко го успокои, даже по-късно забелязах, че оцени усилието ми да опростя изказа и самият той го употреби. По пътя научихме, че Ереван е създаден преди Рим, че сградите са изградени от специален камък, който никъде другаде не може да се види и че архитектурата има особено, символично значение, което само посветените могат да разберат.

И така, увлечени в истории и загубени малко в превода, стигнахме до целта. Чудесно апартаментче, с две спални, кухня, холче, дори две маси. После се разходихме, намерихме си фонтан със зодакалните знаци, а после и арменски ресторант. Изобщо – хубаво начало.

Малко по-късно, когато се прибрахме и вече си мислех, че е време за почивка, приятелката ми каза: „Знаеш ли, не мога да летя до Дубай“. Как така? Ами така. Изисквало се виза. Изпотих се. Спомних си как с лека ръка и бях казала, че няма нужда от виза, въз основа на, както ми се струваше тогава, надеждна проверка. Е да, ама явно не е била надеждна. Беше получила имейл от летището, във връзка със следващия ни полет, че е нужна виза. Иначе не можело да се качи на самолета.

Или как е стигна до там, че да замина за повече от месец, без ясна идея какво предстои. Записки от 4.02.2024 г.

с. Младен, България

Пътешествията имат свой ритъм. Всяко има своя музика, която се заражда някъде много преди отпътуването. Отначало е много тих барабанен ритъм, идващ много от далеч. После се включва мелодията. Звуците се преплитат. Темата почва да се усеща. Тихо отначало. Много тихо. Несвикналото ухо не може да я чуе. После я долавя. Но не знае какво е това. Неясно вълнение в клоните на дърветата, пробягващи сенки, притихване и шепот. Душата нещо мълви някъде на заден план. Ежедневието го отнася. Пренебрегва го. А то се връща и пак, вече малко по силно изгражда същия ритъм. Там-таратам, там, там, там… Съзнанието започва да долавя срички и цели парчета от прииждащата музика. Малко по малко тя се разгръща. Шепне и настоява. Там, там, там, таратам…там…там, там.. настоява и повтаря мотива. Връща се. Отначало в сънищата. После в минути на мечтание. После се вплита в разговорите, намига от книга, от филм или дори се промъква в новините. Хей, хей, става все по-силна мелодията, потегляме, нали, потегляме, на там, на там… там, таратам…там…там.