… или за гледката, която все пак ни заведе в Дубай

07.02 – 08.02.2024 г.

Ереван (Армения) – Абу Даби (ОАЕ)- Дубай (ОАЕ) – Каликут, Керала (Индия)

За Дубай няма какво толкова да се каже. Не че не е интересно или не си струва да се отиде. Много хора го познават далеч по-добре, отколкото беше възможно да го опозная. „Опозная“ е помпозна дума в случая, невъзможна претенция. Кацнахме някъде около обяд в Абу Даби. Нали си спомняте, че бях объркала летищата… И сега вместо да се впуснем в някакво малко приключение, се налагаше да търсим как да изминем разстоянието между летището на което бяхме кацнали и апартамента, който бях запазила. 112 километра. На следващият ден трябваше да излетим от същото летище за Каликут, Керала. Седнахме в едно кафе на летището да мислим какво да правим. Да зарежем резервацията и да наемем друго място, наблизо? Бях готова да жертвам платената сума, чувствах се ужасно виновна. Приятелите ми ми напомняха през половин час как сме запазили заедно този апартамент, как заедно сме гледали картата и как заедно сме решили, че не е далече от летището.

Да, вярно беше. Както беше вярно, че в един момент, очарована от гледката от прозореца, натиснах смело бутона за резервация и заявих, че това ще е. Изследвахме доста опции и накрая се примирихме. Трябваше да отидем в Дубай. Наредихме се на опашката за автобус. Точно дойде реда ни и се оказа, че междувременно е заминал, а за следващия няма места. Възможност имаше за след няколко часа. Малко преди да се наредим на опашката някой ни беше предлагал трансфер с кола, но ние бяхме отказали. Сега се върнахме към тази идея. Късно. И тя беше отпаднала. Така постепенно стигнахме до последната възможност. Обикновено такси. Нямам никакъв спомен колко струваше. Мисля, че доста. Изобщо тази част от пътуването ни, тези по-малко от 24 часа, се оказаха най-скъпата и разточителна част.

В крайна сметка стигнахме до сградата, в която бяхме наели апартамент. Висока сграда, с изглед към морето.

До тук добре. Но се оказа, че не можем да влезем в апартамента. На входа на сградата, на старо дървено бюро се беше разположил млад мъж, а пред него имаше камара от ключове. Виждахме как проверява документите на други хора, връчва им ключ и те се отправят към асансьора. При нас това не проработи.  Последваха преговори по телефона, увещания да почакаме (сякаш имаме избор), вдигане на рамене на човека с ключовете на входа. Няма начин, трябва да дойде някой да ни отвори, точно тези ключове не са при него. В близост до сградата имаше малка пекарна. Преместихме с куфарите си там. Ник и Тал (така се казват приятелите ми), бяха доста мълчаливи. Ник се съгласи да остане с куфарите, а ние с Тал тръгнахме да изследваме наоколо. Честно казано, веднага се почувствах в чудно настроение. Сградата беше съвсем близо до морето, имаше една стена, която трябваше да се заобиколи и се откриваше гледка към морето, хиляди яхти и малки корабчета, палми. Бяхме оставили съобщение на хората с ключовете, че отиваме на разходка, но един от нас е в пекарната, заедно с куфарите. Ще го познаят по червената шапка, оставена на масата, могат да му оставят ключовете.

След това с Тал безгрижно се залутахме между корабчета и палми, без да бързаме и без да се тревожим. Вече се смрачаваше, когато решихме да се върнем. Никой не беше потърсил човека с червената шапка. За сметка на това, щом телефонът ми се включи в wi-fi мрежата на пекарната, заваляха съобщения. Вече час хората с ключовете ни бяха пращали съобщения. Имаше извинителни, за това, че други гости се били забавили и апартамента бил готов, имаше такива, с които ни съобщаваха, че е готов и накрая такива, с които настояваха да отидем, защото някой искал вече да си ходи. Ядосах се. Не стига, че беше скъпо, не стига, че изминахме всичкото това разстояние и отгоре на всичкото платихме сума ти пари, ами сега ни държат тон! Само че, като отидохме при момчето с ключовете там пак нямаше никой, само ключът се бе появил мистериозно. Младежът провери паспортите и ни показа на кой асансьор да се качим за да достигнем до етажа, на който бе апартамента. Не си спомням кой етаж беше. 24ти, струва ми се. И така, намерихме подслона си за тази нощ. Друг младеж ни чакаше там, за да ни представи мястото. Веднага забелязахме, че има само една спалня, хол с диван, но без завивки. Последваха спорове, телефонни обаждания и в крайна сметка той изчезна, за да се върне с огромен прозрачен сак, пълен със завивки и кърпи. Пак се бях ядосала. Когато запазихме апартамента много ясно бях написала, че е за трима!

Веднага щом най-належащите проблеми бяха решени, се заех да проучвам гледката и да снимам, преди светлината да е напълно изчезнала. Щом притъмня, излязохме, за да поразгледаме и да си намерим вечеря. Никак не съм сигурна как да разкажа за това, което последва. Ние с Тал вече знаехме къде е морето и уверено крачехме напред. Не забелязахме, че Ник забавя крачка и изостава … и изостава… все повече. Ние не спирахме, а той геройски се опитваше да ни догони. Подминахме един ресторант, после друг. Спряхме край едно корабче (което даде шанс на Ник да се присъедини към нас). Симпатичен младеж ни приканваше да се качим, сервирали вечеря, имало танци. Отказахме и продължихме да се разхождаме. Мястото, където се намирахме се нарича Палма Джумейра. Това е изкуствен остров, който се простира 6.5 км. навътре в морето. „Стволът“ на палмата свързва сушата с „листата“, около които са акостирали корабчета и яхти, нататък има плажове, виждаше се виенско колело и някакви светлинни ефекти.

В крайна сметка, изглежда се отклонихме към части на острова, посветени на туристически атракции с корабчета, защото само това виждахме, никакви ресторанти. Вече бяхме забелязали проблема на Ник, кракът му видимо се беше подул и той едва стъпваше. Лекичко се заприбирахме към хотела. Беше малко тягостно, докато не заговорихме за енергията на мястото и мъдростта на тази земя, на дълбочините и, от където блика нефта. Ето този момент предизвиква в мен съмнение. Колко да разкажа? Какво да разкажа? Как? Ник и Тал са много интересни хора, необикновени. Мислех, че ги познавам добре. Но едно такова пътуване неизбежно кара хората да се опознаят много отвъд обичайното познанство. В следващите дни и седмици намирахме заедно решения, преодоляхме напрежения и трудности, забавлявахме се, научихме нови неща и се пазихме взаимно. И докато това се случваше, научавахме един за друг неща, за които не сме подозирали. Много странности по-късно имаха съвършено логично обяснение и вече не бяха странности, а неща, които просто имахме предвид.

Само че в онази вечер все още беше много рано. Мислите ми, записани в дневника ми по повод тази вечер, са едновременно точни наблюдения и грешни преценки. За това ще ги премълча.  Имам позволението и на двамата да пиша за това, което се случи тогава и след това. Но все пак. Може би бариерата ми идва от това, че постепенно стана ясно (поне за мен, за тях вероятно е било ясно отдавна), че и тримата сме в някаква степен свръх-чувствителни и понякога това ни причинява сериозен дискомфорт. На всеки по различен начин. Ник например, не може да остане в заведение, в което има силна музика. В онази вечер, аз не знаех това и отказът му да влезем в един изискан италиански ресторант ме изненада. Отказът беше категоричен, той рязко се отдалечи от мястото, без обяснения. Аз тогава не знаех. Тал може би ми каза, но аз тогава не разбрах. Седмици по-късно имахме доста задълбочен разговор по темата, включително и за използването на музиката за увеличаване на печалбата на заведенията, за психологическия ефект върху посетителите и техните взаимоотношения. Но за това, като му дойде времето, ако намери място в тези истории.

В крайна сметка, тогава решихме да намерим типична арабска кухня. Бяхме ходили много дълго, бяхме изморени и на път да се откажем, когато точно срещу сградата, в която беше апартамента ни, попаднахме на малко ресторантче, по-скоро бистро, което предлагаше арабска храна. Беше много скромно, с дървени маси и пейки. Усмихната жена ни посрещна и скоро ни преведе през заглавията на менюто, убеди ни с усмивка да си вземем много повече храна, отколкото ни беше нужна, с усмивка току притичваше до нас за да ни предложи още нещо или да се пошегува. Настроението ни рязко се повиши и започна да става забавно. В един момент обаче, почувствах нужда от вода. И изпитах много странно усещане. Не че нямаше. На масата имаше бутилка с вода, но аз внезапно се почувствах неспособна да се протегна и да я взема. Ужасно странно чувство, да имаш потребност, да знаеш каква е и да не можеш да се протегнеш към нея. Една странна мисъл се бе загнездила в главата ми – сякаш  бях взела много, сякаш бях си поръчала твърде много неща, сякаш бях похарчила много голяма сума.  И докато преживявах това, сякаш част от мен леко отстъпи настрани и започна да наблюдава чувството, докато друга част се гърчеше в него.

Това раздвояване и пристъпването в състоянието на наблюдател обаче намали интензитета на преживяването и то не ме заля, а плавно премина през мен. Успях да кажа на приятелите ми какво ми се случва. Ник отбеляза, че това може да е мое чувство, но по-вероятно не е, а съм абсорбирала нещо от средата наоколо. Предположи, че симпатичната сервитьорка, която се оказа имигрантка, дошла за да припечели средства за семейството си, може би потиска подобни чувства, докато ни се усмихва ведро и аз, без да искам и напълно случайно, съм уловила скритата емоция. Не се разпростряхме в темата. От опит знам, че в такива моменти е достатъчно да назова какво се случва, за да загуби то силата си. Като в магиите от приказките… как беше всъщност? Ако откриеш името на демона, той ще загуби мощта си… Или бъркам? Тази вечер повече не изпитах това странно усещане, налях си вода и разговорите ни се разляха в други посоки.

Прибрахме се, зяпах отново през балкона и се опитвах да снимам зашеметяващите светлини на този град – приказка, магия и капан за романтични души. Настаних се на дивана, завих се с мекото одеяло, достатъчно за да завие още поне пет души и спах като бебе. На сутринта се събудих много рано.  В съзнанието ми стояха въпроси от предната вечер. Мислех си, че ако Ник е прав и действително съм уловила емоцията на жената, то едва ли е било напълно случайно. Вярно е, че ми се случва да попия чужди емоции и да ми е трудно да разбера чии са. Но за да се закачи така нещо за мен, то трябва да намери отклик, нещо, за което дори не подозирам може би, но нещо дълбоко стаено в душата ми. Какво? Какво е това, от което имам нужда, но не си го позволявам, защото си мисля, че не заслужавам? Гледах улиците, колите и хората от високото на балкона ни и разсъждавах над този въпрос. Усещането за това, колко ми е добре се завърна. Споменът за току що напуснатото удобно легло, за вкусната вечеря, за разходката, за красотата на светлините, усещането за чистота навсякъде, за лекотата, която се усеща в тези толкова високи сгради, на лежерните моменти към които мястото предполага.

Лекотата… Не си позволявам нещо, свързано с тази лекота на битието…защото не го заслужавам.  Това, което усещам тук не е дори комфорт. Усещането е за липса на напрежение. „Имам нужда от лекота“- казах си. И е време да си призная, че това не е нещо, което човек заслужава или не, а което си позволява. Защо не мога да си го позволя? Може би дори няма нужда  позволение – сякаш чух един дълбок глас в себе си. Никой не може да ти го позволи и никой не може да ти го отнеме – сякаш шепнеше гласът, Просто потокът на тревогата спира. Светът спира, както беше казал Дон Хуан. Не се плъзнах да разсъждавам върху тези думи и да спекулирам. Щеше да е интелектуално упражнение, което да извади душата ми от това състояние на прозрение. За това пренебрегнах цитатите, пренебрегнах дори чуденето дали способността да усетя лекотата се дължи на мястото или на факта, че както и да го гледаме, съм се откъснала от рутината на ежедневието. 

После посетихме отново бистрото, но симпатичната сервитьорка не беше вече там. Поръчахме си храна, която приготвихме за по-късно, купих си куфар от супермаркета отсреща (моят беше със скъсан цип вече, не знам по каква причина). Освободихме апартамента, спряхме едно такси на оживената улица навън и потеглихме към летището.

После пристигнахме на летището, чекирахме се, настанихме се в самолета и полетяхме към Индия. Този път седяхме тримата заедно, гадаехме над какво летим, вълнувахме се.

В Каликут пристигнахме по тъмно. Когато самолетът кацна се поздравихме с „Добре дошли в Индия“

Кой да знае, че формалното ми влизане в Индия не е толкова лесна задача, колкото си мислехме.