Сряда – Картишоара, водопада Балеа, Глинения замък в долината на феите, Дева

Денят е сряда и днес трябва да напусна това място. Ставам навреме, разхождам Тара, Когато отивам да си направя кафе, виждам един човек с две кучета, който тъкмо влиза в двора. Догонвам го. Питам го колко ще остане. Объркан е малко. Обяснявам, че Тара е малка и има нужда от игра, а неговите кучета изглеждат приятелски настроени. А, да, казва, само да ида до магазина и ще ги пуснем да поиграят. Така и правим. Тара отначало лае, но после се сприятелява и настава една игра! Човекът – млад мъж от Полша, както се оказа, ми разказва за кучетата си. Как са осиновени. Как по-голямото е научило по-малкото на всичко за социализацията и играта. И ми казва, че кучетата, като са малки, трябва да се научат да играят, да се почувстват свободни да го правят. Ние не можем да им дадем това, което другите кучета им дават. Мда. Казвам си, няма как да и позволя да играе, ако на себе си не съм позволила. Този ден Тара е извънредно доволна, поне до тук.

Вторник – Румъния: Картишоара и наоколо.

Дъжд, депресия и още дъжд.

Не сънувам нищо. Когато се събуждам вали пороен дъжд.

Разбирам се с молдовката, че ще остана още една нощ. Работя, докато ме заболи главата. Мрачна съм някак. Искам си в къщи. Депресивно ми е. Не си и помислям за водопада. В пролуките между дъждовете разхождам Тара из селото. Или града, не знам какво е. Има нeщо като общински център. Тя си играе с разни кучета, но и нямам доверие да я пусна без повод.

Понеделник – Румъния: Картишоара и наоколо

Колко е важно да се страхуваме (с мярка).

Неуспех ли не-успеха?

Необясними сълзи в долината на феите.

За детството – с любов.

Посвещавам днешния епизод на всеки един от нас, който е преживял нещо в ранните си години, нещо травматично, което го е извадило от наивността на детството и го е накарало да заключи зад себе си тази врата. Всеки, на когото се е наложило да порасне по-бързо, отколкото е трябвало, но пази зад тази заключена врата копнеж по нещо непреживяно, недовършено. Нещо скъпо и важно, за които обикновено не намира думи. И за това то си остава там, заключено, като едни неизплакани сълзи, като една непризната болка…като недоиграна игра.

Неделя – Кота 1200 м. – Картишуара

Лутане в горите. Мъгли и облаци. Пазар на върха. Трансфъргашкото шосе е преминато.

Днешният ден не предполага много думи.

Сутринта валеше. Не се мотахме много с Тара, малка разходка и хайде в колата. Всъщност мислех си за по-дълга разходка, след като натоваря багажа, но Тара, с необичайна за нея решителност, се качи в колата и си седна на мястото. Добре, няма да споря с кучето. Тръгваме.

Върнах се по пътя от който бях дошла. Бях видяла една отбивка, към място, което ми се струваше, че ще ме изведе близо до брега на езерото. Тръгнах по пътя, чакълест и доста изровен. Няколко пъти се канех да се откажа, но точно в тия моменти друга кола се появяваше насреща ми. Значи е проходимо. И по-лоши пътища сме виждали. Обхват нямаше, така че не можех да видя къде води пътя, не ми оставаше друго, освен да го следвам.