Четвъртък – Гренланда, Полша
Денят започва с чудене. Имам доста работни задачи. А до обяд трябва да напусна. Да съм решила къде отивам. Но как, като след обяд имам доста важна онлайн среща. Какво ми гарантира, че там, където ще отида (а ще мога ли да стигна до място за настаняване? и къде да е това?) ще има добър интернет? Защото без добър интернет съм загубена. Ето това е неприятното на дигиталното номадство. Необходимостта от добра връзка. Сигурност, че я има. А по време на преместване от една точка към друга, тази сигурсност липсва. Значи, какво – трябва да съм предвидила такива важни моменти да не съвпадат с местене. Но сега не съм. И не само това не съм предвидила. Нямам никакъв план. Ако има скала на тревожността, тази сутрин при мен сочи в горния червен край.
И докато се чудя и гледам картата, докато си правя сутрешното кафе в кухнята в другия двор, в главата ми се заражда решението. Просто ще се обадя на Майя и ще я помоля да остана още един ден! Малко след 9 го правя. Разбира се, няма никакъв проблем.
„Оставаме”-подвиквам щастливо на Тара, а тя мята опашка, сякаш ме разбира.
И денят тръгва гладък и спокоен, работен.
От време на време работя от къщичката ми, с мобилен интернет, за който съм намерила точка на достъп. От време на време се местя в кухнята, където е малко сложно. Ако работя вътре в кухнята, слънцето не блести на екрана, но интернета е слаб. На вън – обратното. Нищо. Намирам способ да регулирам всичко. Около работните задачи има напрежение и тревоги. Но общо взето ги решаваме.
Бохон, кучето, с което Тара не се разбира, ме закача от време на време, опитвайки да играе. Хей, Тара ще ревнува – закачам го и аз. Света, симпатичната украинка се появява в тези моменти, смъмря го и той изчезва някъде.
И както денят си върви спокоен и сравнително гладък, внезапно забелязвам няколко неприети повиквания от Майя. Обаждам и се. Оказва се, че не погледнала Букинг, преди да ми потвърди, че мога да остана. А там имало резервация, точно за моята къщичка. Леле! Ами сега! Тя ми предлага алтернативно да се настаня в друга къщичка, без да доплащам. Ама как така! Там няма друга с дворче! Какво ще прави Тара? И как ще успея да си събера всичко преди срещата, която почва след 10 минути и ще свърши след като хората са дошли… Бъбря притеснено, обяснявам, предлагам по-висока цена… Майя мълчи малко и после казва – „Добре, добре. Хайде да видим какво мога да направя, няма да те местим”. Предлагам и веднага да платя на Света (глупаво от моя страна, нямам никакви пари в брой!), но Майя предлага да се видим, ще се прибират с мъжа си тази вечер. Отдъхвам си. Значи всичко е под контрол. Срещата почва, нещата не са много лесни, но някак се случват. Приключва, следват телефонни разговори…и денят си отива.
Все още се изненадвам колко рано тук светлината става златиста. И как бавно, но неумолимо мракът настъпва, следва дълъг здрач и внезапно е нощ. Светлината се държи по различен начин на различните места…
Почти по залез съм готова за разходка, но нямаме много време. За това се мятаме в колата. И обикаляме. Гледам за нещо интересно, но нищо особено не се случва. Намирам банкомат, пазарувам, храна за Тара и за мен, нищо особено. Когато се прибираме е тъмно. Аз не съм много готова за тъмното, лутам се из двора, срещам двойка възрастни хора, щастливо усмихнати да бродят с фенерче. Досещам се, че са получили неочаквам ъпгрейт, без да знаят нищо за упорството ми да запазя малката си синя къщичка.
Виждам още един прозорец да свети някъде в градината, два силуета вътре…вероятно Майя и съпруга и. приближавам се, но ми е неудобно да ги безпокоя и се прибирам.
Последна вечер в тихата ми синя къщичка, с иконите, уханието на билки, мрака наоколо и големите звезди…