Вторник – Krásnohorské Podhradie, Словакия –Дабровинца, Гренланда – Полша, 375 км.
Пътища, мъгли и още пътища.
Златна светлина по залез, приказни дървета.
6:20 ч.
Тара вече е разходена, аз се чувствам бодра. Чакам малко да се развидели и мисля да тръгвам.
Сънувах малко странен сън, в който трябва да направя нещо, но не искам, споря с някого. В един момент казвам нещо, че човекът е неясен. Той ми отвръща, че аз съм същата. И аз се спирам много изненадана. Наистина ли? И някак става ясно, че за хората е по-добре да казвам ясно „не”. В това има облекчение. Сънувам също, че съм натоварила колата си с много чаши или по-скоро нещо като канчета. По някаква причина майка ми е наоколо. И сякаш ми помага да се освободя от тези, които не са ми нужни. Накрая остава само едно, малко поочукано. Изненадана съм, но в същото време ми е много приятно, защото го харесвам, даже ми е любимо, но е било затрупано под всички други…
***
20:49 ч. – Полша, Гренланда, близо до Добротица
Изминати 375 км. Обаче се чувстват като 550 или дори повече. Но да караме подред.
Като написах няколкото реда (винаги си записвам сънищата, които помня), грабнах раницата и – хайде към колата. Тара не беше много съгласно, но има ли избор, милата. Кротна се до мен, въздъхна тежко – и хайде на път. Гледам картата и си мисля – 4 часа и нещо. Тъкмо на обяд ще съм там и ще поработя. GPS-а казва да завия на дясно. Добре, завивам и… а, не, това не може да се пропусне. Някъде във височина виждам нещо като замък, обвит в мъгла. Златиста мъгла. Прекрасно. Завивам в посока на мъглата. Излизам извън населеното място. Грабвам фотоапарата и… междувременно мъглата се е разнесла и се вижда, че сградата е в строеж, някакви платна с рекламни надписи отвсякъде я загръщат. Грозно. Тръгвам по една поляна, студено е, росно е, мокра съм (а съм по сандали, които обух още в Румъния, заради жегата, а и да изглеждам малко по-прилично за границата. Не че имаше значение, но сега бях мокра и ми беше студено. Нищо, мъглата си струва! Но миговете се изплъзват изпод пръстите ми. Отказвам се, правя обратен завой, както ме съветва GPS–а. „Завийте надясно” – чувам и машинално давам десен мигач. Обаче… мъглата завива наляво. Е, не. Наляво. И тръгвам след мъглата. GPS–а се успокоява след малко, значи съм уцелила някакъв алтернативен път. Карам си по пътя, тесен, стръмен, остри завои, наоколо само гора. Е, нищо. Пропуснах момента. Случва се. От време на време гората се разрежда, спирам, снимам. Почти никой няма, тук-там някоя кола. Спирам в една борова гора, просто дишам – свежо е, борово е. Словакия, казвам си, е един отделен проект. И точно тогава пред мен се открива долината, мъглата танцува, златиста. Спирам, снимам, прехласвам се. Тръгвам, пак спирам, пак тръгвам и пак спирам… така чак до долу, където се гмурвам в мъглата. Правя някакви опити да снимам – река с интересни камъни, разрушена сграда, но не се получава кой знае какво и се отказвам. Карам си по пътя, а в мъглата ми е едно уютно и приятно. Минавам през малки, симпатични селца. Така и не намирам кафене (всичките си продукти забравих при Алекс, заедно с кафето, не че бяха много, но кафето ми липсваше сутринта). Накрая виждам бензиностанция и спирам. Поръчвам си кафе, плащам и… опа… в картата ми няма средства. Транзакцията отказана. Явно съм си изчерпала лимита без да разбера. Имам план Б, така че все пак плащам и вече в колата поглеждам баланса. 0,02 евро. Че кога свършиха? Не че няма да се справя, както казах имам резерва, точно за този момент, но това означава, че съм си надвишила лимита. Сега, ако си мислите, че съм определила лимита внимателно, мислейки къде какво да похарча и как да се вместя в тоя бюджет… е, не сте прави. Иска ми се да е така, но не е. Просто съм сложила някакви средства в картата и съм си казала – ей това трябва да ти стигне. И съм се опитала да бъда внимателна. Ама наистина опитах! Къде не внимавах? И.. о, да. Винетки. Така е, като за 24 часа минаваш две държави и във всяка плащаш винетки. За по месец, че нали ще се върна от тук. Ясно. И непредвидената вечеря снощи (от която имам и за днес). Честно казано, като тръгнах не мислех за винетките.
И така, продължавам си, без да го мисля повече. Създала съм си серия от правила:
Вземаш решение и поемаш отговорност. Ако можеш да предвидиш проблем – предвиждаш и потенциалните решения. Ако не си го предвидила – щом ти се покаже – предвиждаш потенциалните решения. И не го мислиш повече. Никакви тревожности и паники. Няма място за тях.
И така, продължавам си, пътят е все така тесен и стръмен, ту се изкачва, ту се спуска. Не спирам, карам си, а от всякъде – тирове. Гледките си струват, отбелязвам си на ум това или онова за следващо пътуване. Припомням си предишното пътуване в Румъния, което беше точно такова, за три дни обиколих страната, бързах и не можех да снимам, нито да се насладя, но това оглеждане набързо ми даде идеи за това пътуване. Така ще е и сега – ще оглеждам и фантазирам, а когато мога, ще се върна. И така, фантазирам си, спирам понякога за малко да се разтъпче Тара, а и аз покрай нея. В един момент виждам надпис POLSKO, Аха, сигурно минах границата. И точно тогава – полиция. Спира ме, говорят ми нещо, искат ми документите. Давам ги. На заден план текат някакви хаотични мисли – колко беше ограничението? Сгафих ли, ами сега? Единият полицай влиза в колата си с документите ми и нещо прави. Другият седи пред мен. „Не сте ли от телевизията” – пита ме на смесен английско-полски. „А, не, защо” – питам. „Ми познавам ви и от някъде”. „Няма начин” – и обяснявам, че съм от България и съвсем определено няма от къде да се познаваме. Между временно телевизионен екип, този път истински, заобикаля колата и снима. Леле, омазаната ми с кал кола и рошавата ми глава! Ще вземат да се мернат в някои новини за срам… айде, кой ще ме забележи… Полицаят обяснява, че е словенска телевизия, прави репортаж за полските гранични служби, т.е. за тях. Междувременно другият се връща, подава ми документите, пожелават ми усмихнато на добър път и си продължавам. Момчето снощи, което ми показа стаята, надълго и на широко ми обясни колко по-добре живеят в Полско, как личи по къщите им и по пътищата. За пътищата – да. Но къщите в никакъв случай не са по-големи. Но са много добре подредени – дворовете, зеленото пространство…
Има някакви малки спирки и малки перипетии по пътя, които нямат голямо значение. Пристигаме. Млада, симпатична украинка ни посреща. Отново упражнявам руския си, май малко по-добре този път. Мястото, в което ще се настаним се нарича Гренланда. Огромен двор, с най-различни постройки, в които тичат три грамадни кучета. С две от тях Тара мигновено се сприятелява, но с третото, грамаден мъжки пес, рошав и всъщност много любвеобилен, никак не се разбират. Той прилича буквално на мечок и Тара изглежда много се плаши, само че изразява страха си с лай и дърпане. Бохон, така се качва песът, приема това за агресия и отговаря подобаващо. Разделяме ги и Света, така се казва украинката, ми показва друг път, по който да преведа Тара. Настанява ме в малка, симпатична синя къщичка, потънала в цветя. Около къщичката има ограда, така че сега Тара си има собствен двор. В съседното пространство се разхождат две понита, кокошки, дори пиленца видях в един момент. В къщичката няма вода, нито баня, само една стояща лампа. Няма външно осветление. Почти няма мобилна мрежа – появява се рядко, а интернет изобщо няма. Мирише на дърво, билки и стари предмети. Всичко е автентично, като да сме се върнали назад във времето. Баня всъщност има, на около 100 метра, както и кухня, интернет и вода, пак там.
Докато разтоварвам багажа, оставям вратите на колата отворени. Пренасям раницата и още нещо, а когато се връщам, виждам едното пони доволно да примлясква. Света вижда някаква найлонова торбичка и пита какво имаше в нея. Каквото имаше, имаше, казвам и, осъзнала, че току що понито си похапна с това, което мислех да ми е вечерята. Нищо, хайде, ще е здравословно. Имам моркови. И докато си ги помисля, понито вече е изровило някак си зад гърба ми морковите и тях вече също ги няма. Нататък настава истинско състезание – аз вадя чанта, раница, дреха, каквото и да е и преди да се усетя, то ловко ми я грабва и се затичва нанякъде. Следва гонене, викане, понито разбира че тоя път няма моркови, нито парчета пица и се отказва, но не напълно, само фиксира следващ обект. Някак си го преодолявам и се затварям зад оградата. Понито напира отвън, кучето напира от вътре, душат се, лаят се, пардон, само Тара лае, понито пръхти. Лудница. Докато малко се укротяват.
Преглеждам работните си задачи за малко и тръгвам към селото. Света ми показва пътя и ми обяснява, че няма как да се загубя. Отивам сама, без Тара. Да видя какво е положението. Да напазарувам някакви неща, да се раздвижа.
Вървя ту по пътя, ту през боровата гора, намирам гъби, диви малини и къпини. Хапвам си, леко ми е на душата. Къщичките са приятни, подредени, цветя и зеленина навсякъде. Селото наистина е близо, има – няма 20 минути път. Има два магазина, типично селски. Казвам си какво искам, някак си се разбираме с продавачката. Двама души пият, питат ме разни неща, заговаряме се, те на техния си език, аз на моя. Снимам ги, те се радвам, показвам снимката на единия. Другия иска също да види своята, но е толкова пиян, че пада на пода и почва да се търкаля. Продавачката му се кара, но някак нежно. Тръгвам си, а единият, този който не беше толкова пиян, ме изпраща и ми говори някакви неща. За Света, която е избягала от войната, говори ми за мира и за войната – някак си разбирам, че недоумява как може да има война. И аз така, човече, няма никаква логика, нали…
Тръгвам си, отбивам се и в другия магазин, където продава млада жена, която поназнайва английски. Питам я някакви неща, за да си изясня ситуацията. На връщане снимам, а светлината е златиста, прекрасна. И някак си, ми се струва, че съм много близо до една своя фантазия. От много време имам тази фантазия – че ще отида в някакво малко градче или село, някъде близо до море може би, ще имам една малка стаичка, в която ще живея. Сутрин ще ставам рано, ще снимам, после ще пиша, ще се разхождам и ще си говоря с хората, на които не разбирам езика и те не разбират моя, но постепенно ще се научим взаимно как да се разбираме. Те ще ме мислят за малко смахната, но по добър начин. Ще снимам хората на това място, ще снимам морето, ще пиша за нещо – сега не знам за какво. Някак си тази фантазия ми се вижда много близка точно сега, постижима. И внезапно ме връхлита едно особено чувство. На загуба. Аз съм всъщност една възрастна жена, която е пропиляла голяма част от живота си в опити да прави нещата правилно. А това, „правилното” на никого не е било необходимо. Много неща са били излишни, потребни само, за да успокоят вътрешната ми тревожност, че не правя нещата както трябва, че не правя достатъчно, че самата аз не съм достатъчна… И съм отлагала някакви съвсем постижими неща, поставяла съм ги в графата „фантазии” или дори немислими предизвикателства. А те винаги са били на една ръка разстояние. На едно решение дистанция. И не знам от какво ми е повече тъжно. Дали защото съм загубила толкова много време. Или защото съм загубила удобното обяснение, че тези неща са непостижими нереални, фантазни. Дали защото съм осъзнала отговорността си да случа онова, което искам в живота си – или пък, да се откажа да го случа, но без удобното обяснение, че има нещо отвън, нещо извън мен самата, което да ме ограничава.
Прибирам се така, с тези мисли, карта пълна със снимки на златна светлина, процеждаща се през дърветата (поне така си мисля, че съм уловила този момент) и малко продукти. Докато е светло организирам всичко, което е необходимо и се прибирам. Тихо е. Толкова е тихо, че дори мислите ми се смълчават.
Мобилната мрежа обаче изглежда се появява, защото получавам няколко позвънявания, от хора, които са близки на сърцето ми. Говорим си. А после пак е тишина.