или

За проявленията на трикстера

 (5.02 – 7.02.2024 г.)

Пътешествието ни до Индия започна с полет до Армения, Ереван. Оказа се лесен, сравнително кратък полет. Пристигнахме привечер. От апартамента, където щяхме да отседнем, ни бяха осигурили трансфер. Шофьорът ни, горд арменец ни преведе през цялата история на Армения, с нескривана гордост, по време на пътуването ни от летището до центъра на града. Не използвам думата “горд” произволно. Имаше в него някакъв дух и достойнство… наподобяващи извисяващия над града се връх Арарат. Говорехме на смесица от руски и английски. Когато се налага да проговоря на руски, се получава една странна смес, от която и мен ме боли главата, не знам отсрещната страна как оцелява. Та, опитвах се да превеждам на приятелите ми историите, които той разказваше, опитвах се да договоря да ни закара обратно до летището като му дойде времето, истински се стараех. И без да искам, по-скоро, за да си улесня изказа, споменах, че собственичката на апартамента му е „шеф“. Леле как се разлюти тоя човек! Никой не можело да му е шеф. Никой не можело да го командва. Никой… „Чакай бе човек“ – опитах се да се вмъкна – „Аз заради превода така…“ Това малко го успокои, даже по-късно забелязах, че оцени усилието ми да опростя изказа и самият той го употреби. По пътя научихме, че Ереван е създаден преди Рим, че сградите са изградени от специален камък, който никъде другаде не може да се види и че архитектурата има особено, символично значение, което само посветените могат да разберат.

И така, увлечени в истории и загубени малко в превода, стигнахме до целта. Чудесно апартаментче, с две спални, кухня, холче, дори две маси. После се разходихме, намерихме си фонтан със зодакалните знаци, а после и арменски ресторант. Изобщо – хубаво начало.

Малко по-късно, когато се прибрахме и вече си мислех, че е време за почивка, приятелката ми каза: „Знаеш ли, не мога да летя до Дубай“. Как така? Ами така. Изисквало се виза. Изпотих се. Спомних си как с лека ръка и бях казала, че няма нужда от виза, въз основа на, както ми се струваше тогава, надеждна проверка. Е да, ама явно не е била надеждна. Беше получила имейл от летището, във връзка със следващия ни полет, че е нужна виза. Иначе не можело да се качи на самолета.

Или как е стигна до там, че да замина за повече от месец, без ясна идея какво предстои. Записки от 4.02.2024 г.

с. Младен, България

Пътешествията имат свой ритъм. Всяко има своя музика, която се заражда някъде много преди отпътуването. Отначало е много тих барабанен ритъм, идващ много от далеч. После се включва мелодията. Звуците се преплитат. Темата почва да се усеща. Тихо отначало. Много тихо. Несвикналото ухо не може да я чуе. После я долавя. Но не знае какво е това. Неясно вълнение в клоните на дърветата, пробягващи сенки, притихване и шепот. Душата нещо мълви някъде на заден план. Ежедневието го отнася. Пренебрегва го. А то се връща и пак, вече малко по силно изгражда същия ритъм. Там-таратам, там, там, там… Съзнанието започва да долавя срички и цели парчета от прииждащата музика. Малко по малко тя се разгръща. Шепне и настоява. Там, там, там, таратам…там…там, там.. настоява и повтаря мотива. Връща се. Отначало в сънищата. После в минути на мечтание. После се вплита в разговорите, намига от книга, от филм или дори се промъква в новините. Хей, хей, става все по-силна мелодията, потегляме, нали, потегляме, на там, на там… там, таратам…там…там.