Индия. Началото на пътя.

Или как е стигна до там, че да замина за повече от месец, без ясна идея какво предстои. Записки от 4.02.2024 г.

с. Младен, България

Пътешествията имат свой ритъм. Всяко има своя музика, която се заражда някъде много преди отпътуването. Отначало е много тих барабанен ритъм, идващ много от далеч. После се включва мелодията. Звуците се преплитат. Темата почва да се усеща. Тихо отначало. Много тихо. Несвикналото ухо не може да я чуе. После я долавя. Но не знае какво е това. Неясно вълнение в клоните на дърветата, пробягващи сенки, притихване и шепот. Душата нещо мълви някъде на заден план. Ежедневието го отнася. Пренебрегва го. А то се връща и пак, вече малко по силно изгражда същия ритъм. Там-таратам, там, там, там… Съзнанието започва да долавя срички и цели парчета от прииждащата музика. Малко по малко тя се разгръща. Шепне и настоява. Там, там, там, таратам…там…там, там.. настоява и повтаря мотива. Връща се. Отначало в сънищата. После в минути на мечтание. После се вплита в разговорите, намига от книга, от филм или дори се промъква в новините. Хей, хей, става все по-силна мелодията, потегляме, нали, потегляме, на там, на там… там, таратам…там…там.

И докато се усетиш, идва един такъв ден в който имаш по-малко от 24 часа преди да отпътуваш, мелодията на идващото пътешествие напълно те е обзела, заедно с паниката. Багажът не е напълно готов, билетите още не са разпечатани. И въпреки най-доброто ти желание, работните задачи не са напълно приключени, дори са набъбнали…И седиш пред малкия куфар, който ще бъде само ръчен багаж и се питаш: Какво да взема? А този въпрос влече още въпроси: Ще се справя ли? Какво ще прави кучето ми без мен? Какво ще стане с работните ми задачи? Безопасно ли там? Какво предстои? Какво да очаквам?

Ето точно така се чувствам сега. Мелодията на пътешествието ме е завладяла изцяло, заедно с паниката и двете изграждат един сложен ритъм.

Разбира се това не е първото ми пътешествие, но е първото от този ранг. Предстои ми движение в температурни вариации от -10 до +35 градуса в рамките на няколко дни. Полети през три държави. И неизвестно как прекосяване на половин Индия.

Как изобщо се стигна до тук?

Малко преди Коледа с мои много специални приятели, пиехме кафе в Габрово и обсъждахме защо им трябват един документи толкова скоро. „Защото ще пътуваме до Индия” – казаха те съвсем спокойно. Подскочих. „Хей, ама това ми е детската мечта! Да дойда с вас?”. „Ами защо не?”. И от този невинен, направо небрежен разговор, ето ме сега пред малкия куфар – ръчен багаж, да прибирам и да вадя ту рокля, ту дебел пуловер, ту тениска, ту нещо друго. С ясното съзнание, че няма как да взема всичко, което може би ще ми потрябва. Утре сме в Ереван и ще останем там 2 нощи. Според метеорологичните прогнози се очаква да е около -10 градуса. После ще летим до Дубай и ще останем една нощ там, за да усетим за малко атмосферата. Там ще е около 20 градуса. После летим до Керала, Индия. Където е жега. После не знам какво следва, чак до 20 февруари, когато трябва да сме доста по-на север. А там ще е малко по-хладно, ама колко – не знам. И се чудя – любимата си рокля ли да взема или нещо не толкова любимо, което да мога да изоставя по пътя? Изглежда съзнанието ми спасително се е фокусирало върху температурните предизвикателства, за да избяга от всички други неизвестни, пред които съм се изправила.

Всъщност, като се върна назад, си давам сметка през колко сложен процес на планиране преминахме. Отделно ще напиша пост за това. Струва си – спести ни ужасно много пари, от една страна (чак не е за вярване какво е възможно с добро планиране!). И беше забавно. И някак … разшири съзнанието ми. Преминавайки през този процес постепенно осъзнах колко много неща приемаме за даденост, за окончателната истина. А поставени веднъж под съмнение, как водят до различни отговори и възможности, до различни гледни точки. Но за това- в друг пост. Като го напиша, ще сложа линк тук.

Ще напиша поредица кое беше полезно и кое – не. Линкът ще бъде тук. Не знам кога.

Не споделях много какво планираме. Отначало, вдъхновена от идеята разказах на всички. Веднага след разговора в онова кафене. Звучеше така: „Ей, знаеш ли, отивам в Индия!” Вероятно разказах тогава на правилните хора, защото получих много подкрепа. Хора, благодаря ви! Вие си знаете кои сте. Последното ми споделяне беше когато си взех раницата за фотографската техника. Ей, каква доза вдъхновение получих тогава, заедно с раницата! Тогава музиката стана особено отчетлива!

Но после (животът си знае работата, случи се след като вече имахме билетите), заваляха негативните коментари и подмятания. Все под формата на приятелски предупреждения и съвети. Честно казано, не ме разколебаха, но ме спряха да разказвам. Известно време подготвях пътуването в пълно мълчание. Който знаеше – знаеше. Вече не ми се говореше. Ако ми остане време, ще напиша и за това. За всички възможни страхове – които са и мои страхове, но някак си има значение как човек подхожда към тях. Дали като към потенциален риск, за който да се подготви или като нещо, което непременно се случва на всеки който отиде там. Този разговор звучи горе долу така: „Знаеш ли, там водата е толкова опасна, че всеки се заразява…познавам например един човек, който…” И ти разбираш, че това не е всеки (защото съм изчела достатъчно материали, както може да се предположи, в които се обсъжда риска, написани от хора, съумели да го избегнат), но в изказването има такова генерализиране и негативизъм, че енергията ти се свива на топка, музиката се смълчава и започваш да се чудиш защо изобщо хабиш ценното си време, вместо да отметнеш някоя работна задача или още по-зле – почваш да се чувстваш, все едно правиш най-голямата глупост на света, пренебрегваш задачи, някак си се отмяташ от колективното споразумение, че животът е ходене на работа и въртене в един познат (и безопасен) кръг…. Има и едни други разговори, в които някак си се намесва възрастта ми. Пак звучи като комплимент, ама не е. И звучи така: „Брей, ти си доказателства, че възрастта няма значение…” Така е. Възрастта няма значение. Един от хората в малката ни групичка ще празнува 70 тия си рожден ден на път. Вероятно има неща, които поради възрастта си няма да направя много смело. Или изобщо няма да направя. И сигурно ще потърсим определен комфорт на определен етап. Но ще заминем. И то по този неуреден начин, без агенции, без туроператори, без да следваме отъпкани туристически маршрути. Вероятно няма да можем напълно да се отърсим от това, но ще се постараем. До колкото можем. А в онези разговори се шегувам нещо след кратка неловка пауза и се опитвам да сменя темата.

Докато пиша това осъзнавам, че в мен се е загнездило кълбо от сложни чувства. Разбира се, нищо от това нямаше да ме докосне, ако не се свързваше с някаква моя несигурност, страх, предразсъдък… Всъщност всеки от тези хора докосваше една или друга струна на собствената ми душа – струната на вдъхновението и тази на страха, на срама, че едва сега се решавам да призная дори пред себе си колко е важно за мен да пътувам, колко определящо за личността ми е. Именно тук ме ужилва този коментар за възрастта – защото нима е възможно човек да достигне повече от половин столетие и една тогава да започне с половин уста да признава каква е музиката на душата му?

А че е така, разбирам по много странен начин.

Докато се подготвям, докато планираме, купуваме билети, изследваме един или друг въпрос, докато фантазирам какво може да се случи и се опитвам да си представя… внезапно умората ми от работата, недоволството ми от нещата, които не съм свършила както трябва на битово ниво, притеснения … една камара неща, които бяха се настанили трайно в живота ми, отстъпват и правят място на едно ведро и позитивно усещане. Всъщност обичам работата си. И не съм готова да я зарежа с лека ръка, за да почна просто да пътувам по света. Но пък съм готова да работя, докато пътувам. И преди да тръгна, постигам такова ниво на концентрация, каквото не мислех, че е възможно за мен.

И разбирам – всъщност, нещата, които ме дразнят на мястото, на което живея, са остатъци от отказа ми да призная пред себе си дори, какво наистина искам. И когато го правя на едно ниво – то почва да работи и на друго. И внезапно разбирам много ясно какво и как трябва да бъде направено. И два дена преди заминаването, докато с приятелите ми укрепваме оградата около двора, в един доста студен ден, докато Тара подскача около нас и се закача, бута ме, падам в калта и се смея до припадък, а Мецанка (старата, преживяла какво ли не вече кучка) гледа благосклонно от терасата на втория етаж, усещам душата си толкова жива и вибрираща, колкото преди рядко се е случвало.

И така, продължавам да събирам багажа, да оглеждам къщата, да си говоря с Тара и да я успокоявам, че ще се върна, докато часовникът тиктака, времето на полета наближава, притиска ме да взема едно или друго решение и да се успокоя с факта, че то няма как да е съвършеното, притиска ме да приема, че няма да оставя всичко е този порядък, в който бих искала, притиска ме да се доверя, че Тара ще е добре без мен, че брат ми ще и даде известна сигурност с посещенията си и храната, която ще и носи, притиска ме да приема, че пролетта ще дойде тук без да я видя… и докато събирам багажа и времето напредва, усещам как нещо в мен тихичко завижда на онези, които могат да живеят живота си без този копнеж по далечното „там”, които могат да се отдадат на едно място, един ритъм, да са спокойни с ежедневието и да намират красота и разнообразие в една и съща пътека. Това чувство някак си прави възел в душата ми, който да ме върне пак тук. И започвам да предусещам завръщането и онзи тих момент след него, в който интегрирането на приключението се случва.

…Но до тогава има много дълъг път, който трябва да измина. Музиката продължава да звучи. И сега знам, че този копнеж по пътешествията ми е даден, за да мога да опозная себе си в многообразието на света и многообразието на света в себе си, да видя кое в какво и как се отразява и може би да разкажа, ако на някого се стори интересно, за всичко това.

Затварям куфара, окончателно изхвърлила от него половината неща, които мислех, че ще са ми нужни. Слагам паспорта в раницата. Погалвам Тара и Мецана, оглеждам оградата за последно и прекрачвам прага. Потеглям. Довечера съм в София, а сутринта летим за Ереван.