Неделя, 18:55 ч. – Някъде около Шарду, Румъния
Устойчива пермакултурна ферма
Навън е като нощ. Вали проливен дъжд и е много мрачно. Точно преди дъжда (ама точно, първите капки капнаха когато застанах на вратата на къщата) бяхме на малка разходка с Тара и Саша. Настанила съм се удобно на невероятно удобен диван, Саша лежи до мен, а Тара преживява някакви драми с един кокал. Понеже тук е оф грид, т.е. къщата не е свързана с общата мрежа, електричеството идва от соларни панели. Не искам да го хабя излишно, защото днес нямаше слънце, т.е. запасите може би ще намалеят.
Сумрачно е. Светлината идва от прозрачния покрив на вътрешната градина и от малки соларни лампички, които дискретно светят. Току просветне светкавица и се чуе гръм. Изключително уютно е. Щурче свири някъде съвсем наблизо.
Но да карам подред за днес.
Сутринта се събудих рано, преди изгрева и тръгнахме на разходка с Тара, Саша и Ения. Елате да я видите Тара, която лаеше срещу всяко куче. Колко е социална и игрива!
Поснимах – не че имаше кой знае какво – поне такова ми беше усещането. Тук-там се навдигаха кълбета мъгла, на отсрещния баир изкарваха крави и биволи на паша. Кучета тичаха, хора подвикваха. Пасторално. Хубаво, приятно, но някак си нищо особено като за снимане. Но какво пък, просто приятна разходка, защо не. Бях тръгнала само с фотоапарата. И както обикновено се случва в такива моменти, оказва се, че нещо липсва. В случая – торба за гъбите. А те са много. Не мога да ги подмина просто така. Събирам, слагам ги в пуловера си. И междувременно се опитвам да правя някакви снимки. Не съм гледала още дали се е получило нещо. Ако някога съм се оплаквала колко е трудно да се снима, докато държиш куче, да знаете, че се отказвам от това оплакване. Защото сега знам какво е да се опитваш да снимаш, докато три кучета се борят в краката ти. Точно фокусираш и… някое се блъсне в теб, друго те препъне, настъпиш трето и то изквичи. Но нищо, голяма работа. Веселбата в голяма.
Докато пиша, дъждът се усилва, гръмотевиците зачестяват, сякаш се търкалят камъни по покрива. Вратата е отворена и усещам свежестта. Сякаш съм навън, но на сухо и топло.
Та, да се върна на деня. Когато се върнах в къщата, Клара, която снощи беше дошла с групата приятели на Алекс точно слизаше по стълбите от малката стаичка на втория етаж.
Направи кафе, а после чай. Приготви най-вкусната салата, която някога съм опитвала. Кейл и черита от градината на Алекс с дресинг от зехтин, оцет, счукани тиквени семки, листа от целина и кимион. Невероятно вкусно!
Аз пък сготвих гъбите със сирене от Алекс и яйца от кокошките му. Също стана много вкусно. Докато се занимавахме с домакинство, си говорихме за неща от живота, но най-вече за пътувания. И за устойчив начин на живеене. Каза ми рецепта за приготвяне на препарат за миене на съдове. Ето я: Вари се кората от лимон (или портокал), после се пасира заедно с оцет и сол, прецежда се. И препаратът за съдове е готов! Като се прибера ще пробвам и ще кажа как е.
Обядвахме и си тръгнаха.
Алекс се отби да каже, че се излюпват пиленца, а Тара има нездраво любопитство и ако може да я прибера докато той направи каквото е нужно за безопасността на новородените пиленца. Прибрах я и… заспахме. Не знам колко часа съм спала. Струва ми се – много. Събудих се с усещането за толкова дълбока релаксация, каквато отдавна не бях усещала. Сякаш тази къща извличаше от мен умората и напрежението, мозъкът ми почваше да работи по друг начин. Сериозно се замислих дали да не се откажа от пътуването нататък и да остана тук, а от тук да си се прибера в България. Всъщност не знам още. Иначе имам резервирани следващи две места. Иначе, ако не си променя мнението, утре трябва да изминем повече от 400 км, да излезем от Румъния, да преминем транзит през Унгария и да спим някъде в Словакия. Малко амбициозен план, но и друг път съм правила такива неща. Но… някак си душата ми се чувства толкова добре тук, че ми се иска да остана.
Иначе днес с Алекс малко си поговорихме отново за устойчивия начин на живеене и за правните регулации, които всъщност го поставят извън регулация. От една страна е правилно да няма свръх регулиране в тази сфера, но хората, които градят такива системи могат да се окажат уязвими, ако някой, който има интерес към земята (например) се заяде с тях. Както и от негативни въздействия от околностите. Тук няма такива рискове, както изглежда наоколо е чисто и не се използват хербициди (не е така обаче в моето село). И земята не представлява голям финансов интерес. Много си мисля тези дни за всички елементи на пермакултурата – този системен подход към устойчивото живеене. Някак си, живеейки в тази къща нещата, които съм си мислила и експериментирала преди придобиват ново измерение, нова плътност, започвам да разбирам някои от грешките си. Както и ограниченията си. Но за това – друг път.
До тук това се случи днес, плюс следобедната разходка, само с Тара и Саша. Впрочем, ако не беше Саша, немската овчарка на Алекс, вероятно нямаше да се прибера суха. Два пъти сбърках пътя, но тя настойчиво ме поправи. Отначало не я разбирах и си продължих, чак като видях някакви дървета, които със сигурност не бях подминала на отиване, се усетих, че греша. И тогава разбрах, че тя ме поправя, подканя ме да завия в правилната посока, както и да побързам. Така, благодарение на нея, се прибрах точно преди да заплиска дъжда. И ето ме сега, на сухо, топло и уютно, с двете кучета покрай мен, щурците свирят, едно съвсем наблизо, другите малко по-далече, навън е съвсем тъмно, все още вали, все още има светкавици, но се отдалечават. Светнала съм една от лампите и на светлината и вътрешната градина изглежда магическо място, с отраженията в стъклата отсреща, с причудливите форми на дърветата и на сенките. И освен звуците на природата, всичко друго е тишина.